Първият ми младежки обмен по Еразъм+

Сподели

Първият ми младежки обмен по Еразъм+! | Всичко е въпрос на Вяра

След като първоначалната еуфория от имейла с одобрението ми за заветния младежки обмен в Белгия отшумя, беше време за формалности. Подготовката ми за този проект беше почти никаква. Прочетох един инфопак, който не разбрах и това беше… ама то пък и се оказа, че не трябва твърде много. Стигнаха ми ентусиазъм и положителна настройка, за мой късмет! (Принципно в повечето държави, това което се прави преди самото пътуване е: участниците си правят срещи за да се опознаят и сплотят, подготвя се задължителната културна вечер, в която се представя родината, плюс други предварителни дейности. Предполагам заради липса на време, пари или желание при нас това не се случи.)

Изпращащата организация се задоволи с това да ни направи набързо един общ чат, в който участниците без много много да се церемоним, направо подхванахме темата за полетите. Това за 15-годишния ми акъл, който досега не беше пътувал дори и с влак до Перник (абе глезена работа) беше доста сложно, но след хиляди уговорки ги купихме. Родителите ми направиха една декларация за свободно пътуване на малолетни, която до навършването ми на 18 години ми беше най-ценното притежание (и е задължителна, ако искате да участвате в такива програми преди да навършите 18) и се приключи с формалностите.

Най-важният съвет от организатора преди да заминем беше: „Да знаете, че сред турците в групата има такива, които знаят български. Да не говорите глупости!“. А един пич, който беше ходил на предварителна среща с организаторите (за повечето обмени има предварителна среща или APV, където се изпращат лидерите и част от участниците, за да се донатъкми проекта) ни просветли с: „Az kato gi gledah belgiicite ne qdat mnogo…tqh I s dva domata poraseni sas sol shte gi nahranite.” Мъдри слова. Аз обаче все пак си напълних куфара с луканка, нищо че по това време бях строга вегетарианка, за да видят все пак чужденците какво чудо ни подхранва нацията всеки ден.

Та така, с останалите участници се срещнахме направо на Терминал 1 (бляк!) и веднага започнахме с опознаването. Малко се натъжихме, защото на едно от момчетата му се беше наложило да хвърли 1 литър! Ракия на проверката на ръчния багаж, но аз бях по-заета с това да си представям хиляда и един начина как ще умра по време на полета (за първи път пътувах със самолет, бях гледала твърде много разследвания на самолетни катастрофи, пък и пътувахме с една нискотарифна компания със страхотни отзиви от своите клиенти ).

О, чудеса, пристигнахме живи и здрави и решихме, че преди да отидем до селото, където се случи самият обмен, е добра идея да се разходим по паветата на Брюксел, за да го разгледаме. Аз, единственият човек с куфар, охотно се съгласих с тази идея, защото другите ми помогнаха да го влачим 6-7 часа, пък и накрая, когато го потрошихме лекичко не ми беше твърде тъжно, защото куфарът вече беше поочукан от пътуванията на брат ми (пък и не беше мой).

Намерихме селото учудващо лесно, запознахме се веднага с местния организатор и останалите участници (които вече бяха там, защото само ние се бяхме сетили културно да се поразходим) и се настанихме. Веднага след вечерята опнаха ръководителите на всяка група да се срещнат. (Всяка група си има лидер, който е отговорен за останалите участници и лекото протичане на обмена). Първият ден беше страшно наситен с емоции, но това е само началото.

Първата вечер на нашия младежки обмен след много културна вечеря (която мацките от турската група любезно сготвиха) и забавна дейност за разчупване на леда, започна направо със скандали. Тъй като не бяхме в хотел или някакво друго цивилизовано помещение, а в собствената къща на организатора (което НЕ трябва да се случва по правило, пък и бяхме поне 25 човека!), положението със стаите беше зле. Аз изкарах късмет да съм в единствената прилична стая с момичетата от Унгария и Турция, и да се докопам до единично легло с матрак (които бяха рядкост).

Останалите участници, която нямаха това щастие или спаха в хола на разни надуваеми дюшеци и диванчета, или на тавана, където изобщо няма да коментирам положението, или в една рядко пренаселена стая, която до края на проекта заприлича на бежански лагер. Имахме само 2 бани, като никоя от тях не се заключваше, а едната беше в мазето, което накара доста от нас просто да си мият зъбите в кухнята, на двора или направо в центъра за активности (красота!). Оставям снимките да разкажат цялата история и пак натъртвам това не трябва да е така!

След като всички се примириха с битовите условия започнахме със самия проект на другата сутрин. Организаторът безследно изчезна след закуската и ни остави да правим каквото си знаем (поредното нещо, което не трябва да е така). За щастие, в групата имаше оправни хора, измислихме си разни занимания за опознаване и вторият ден свърши след часове прекарани в смях и игри. Имаше много хора, които се оплакваха от неадекватната организация (защото реално всичко правехме ние, от готвенето до дейностите за деня и не обичам да се повтарям, но това не трябва да е така), ама на мен като ми беше първи път, честно казано ситуацията нито ми направи впечатление, нито не се притесних. Приех всичко за чиста монета и шапка на тояга.

Основната цел на нашия проект беше да организираме концерт в местното селце и така да разведрим населението му. Заехме се с тази важна задача на третия ден, когато стана ясно, че организаторът е твърде зает да страда по гаджето си, което беше на мисия като разносвач на пратки из Белгия и че ще викаме неволята. Оказа се, че повече от половината участници на този проект не разбирахме и капка от музика, но поне от всяка държава имаше по един да отсрами останалите. От България имахме китарист, от Унгария-цигулар, от Литва-пианистка, от Турция-певци, а от Белгия-барабанистка, която ни научи всички да свирим на джембе (което беше в основата на нашия концерт). И така ден след ден, ние се сближавахме все повече, научихме нещо за свиренето на въпросния малийски тъпан и въпреки хаоса изживяването беше страшно забавно.

На петия ден от този обмен беше и моят (16-ти!) рожден ден, който си изкарах незабравимо. Уж всички се правеха, че не знаят за празника, пък и аз си мълчах, защото не смятах, че е важно, но вечерта срещу моят рожден ден, точно в полунощ пичовете бяха организирали караоке, на което се разбих безмилостно пеейки Chandelier (най-добрата песен за викане), потанцувахме и се дуелирахме с онези макарони за басейн. Детска радост шарени бонбонки. Организаторът ми подари боя и тебешири, даже и с мече и легенче за боядисване, от което още съм потресена (сигурно просто са му се търкаляли в мазето и е решил най-накрая да ги разкара, как и защо ги побрах в куфара не знам).

След този страхотен празник отидохме на еднодневна екскурзия до Антверпен, която беше страхотна! Единственото ми оплакване е, че голяма част от групата вместо да гледа културните забележителности, да види нещо различно или да научи малко за местната история (накратко да направи нещо, което НЕ можеш да си правиш в собствената държава), се юрна по известни международни вериги за дрехи и бърза храна, които са просто отвратителни, без значение къде. Абе човек, като си веднъж в Белгия, седни изяж едни миди с пържени картофи и си купи една местна бира, какво ядеш някакъв смотан бургер, дето го има същия и на село в София…

Както и да е… Дните наближаваха до нашия концерт, който, тъй като беше организиран от шайка неподготвени юноши нямаше много структура и се състоеше в цели 3! Идентични групови изпълнения на джембе, няколко наши авторски песни, които за учудване на всички не бяха пълна помия и даже вълшебно шоу, защото един от българите не беше особено музикален, но пък за сметка на това имаше доста фокуси в ръкава си. Все още не мога да повярвам, че това мероприятие се случи, не само заради условията, но и заради излизането на Покемон Го, на когото всички момчета от групата се нахвърлиха и следователно го поставиха като приоритет номер едно. В самия ден на събитието, въпреки безмилостната ни маркетинг кампания, която се състоеше в това да разнасяме брошури из опустялото село, дойдоха само 5 човека… Не приехме отсъствието на публика твърде лично и след великото ни представление си направихме купон… Черешката на тортата бяха нашите одежди, защото ние се бяхме изтупали все едно сме българска тийн поп звезда на бал.

Дори няма да коментирам пикантните истории, които се случиха по време на обмена, защото един блог няма да ми стигне. Само загатвам, че имахме любовен триъгълник, белгиец, който 2 седмици беше с една мацка, но на последния ден се раздели с нея и веднага си намери друга, и намерените белезници на леглото на организатора… А и един от дните на българската лидерка толкова ѝ писна от безобразията, които се случваха, че си би камшика и отиде на екскурзийка до Ротердам, без да ни каже, което още ме разочарова (да ме беше взела и мен!).

На раздяла аз пуснах не само една сълза, ами оревах целия Брюксел, защото краят на първия ти младежки обмен (колкото и да е скандален) е и краят на живота ти и нищо не може да ти разбие сърцето толкова безмилостно, както фактът, че е време да се прибираш.
Ако стигнахте до края, получавате награда: снимка как спя на пода на летището в Брюксел <3