Кога пораснах? Първа част

Сподели

Човек и добре да живее, все някога му се налага да порасне. Това често се случва неусетно бързо, необяснимо как и с грандиозни промени. При някои то става по-рано, при други – по-късно, а при трети – не се случва никога . Детството е този символ на невинността и безгрижието, който се стремим така ревностно да опазим в себе си, но някакви дреболии все ни мъчат да го отнемат.

Като младежка медия, списвана от тийнейджъри за тийнейджъри, решихме да погледнем назад към блажените спомени. По повод скорошния празник на 1. юни няколко от нашите автори отговориха на въпроса “Кога пораснах?” и поразсъждаваха по темата.

 

Когато средата около мен започна да се променя. Или по-скоро аз изпитах нужда да променя средата си.

Порастването ми се случи бързо и безболезнено, дори неусетно. Мисля си, че още съм онова палаво момиченце с огромната колекция кукли Барби, зяпнало телевизора в стаята си, на който почти денонощно вървят анимационните класики на Дисни. В главата ми звучат детски песнички, а аз припкам из апартамента с огромна книга с приказки в търсене на някого, който да ми прочете (нищо, че вече знам всяка приказка наизуст).

Изведнъж обаче куклите се озоваха в кашони под леглото, анимациите отстъпиха на сериали в Netflix. Песничките преминаха в български рап и метъл, а приказките „за лека нощ“ станаха или уроците, или дебели романи за любовта и живота.
Нагледен пример за порастването ми е ежегодната почивка на морето. Преди багажът ми се състоеше от огромна торба с всевъзможни кофички, лопатки, пояси и плувки, а стоенето под чадъра беше Светата инквизиция. В последните години обаче плажните ми принадлежности са книгите, слънчевите очила и слушалките, а припичането на слънце е основното ми занимание. Пясъкът някак изгуби чара си на перфектен материал за високи замъци, а аз вече на съм ревностния пазител на кулите им от другите деца на плажа.
И все пак, кога пораснах? Когато средата около мен започна да се променя. Или по-скоро аз изпитах нужда да променя средата си. Израснах най-вече духовно и психически(физическият ми ръст не се е променил много откакто бях на 12:). Иска ми се да вярвам, че вече съм „достатъчно голяма“. И въпреки това твърде често си тананикам мелодията на незабравима детска песен, пускам си по някоя Дисни анимация или надниквам в кашона с куклите…ей така, за доброто старо време 😉

Александрина Димова, 16 г.

 

 

 

Всичко още ми е като игра, на която постоянно искам да вдигам трудността и да търся съотборници, явно защото още не съм научил важните уроци на мъжеството.

У всеки мъж има по едно малко дете, което бушува немирно и във всяка жена има по една майка, която да укротява това въпросно дете. По тази логика следва, че момчетата така и не порастваме и пазим една непослушна чистота в действията си дори и на дърти години. Така че на въпроса кога пораснах ми е трудно да отговоря, тъй като още се чувствам като объркано и изследващо човече в необятния океан на познанието.
Наскоро, когато бях за малко на село, си спомних как преди години като си идвах редовно за летата мъкнех едни големи торби с играчки – конструктори, топки, пъзели, бакугани… Е, този път стана същото, само че играчките ми вече са лаптоп, солидна купчина книги, хамак и bluetooth колонка. Оказа се, че не са се променили навиците, а начините им на прилагане и разбиране. Защото един мъж винаги се нуждае от играчките си и от някое занимателно хоби, за да запази желанието си постоянно да ровичка и да разглабя, да чертае и да съгражда, да търси и да открива. И ако си казвате, че сега задачите му са по-мащабни и отговорни, то преди те са поставяли на карта съдбата на цяла извънземна цивилизация, честта на крепостта му от кашони или не дай си боже падане на пода (така де, в басейна от лава) – все сюжети, които далеч не са за подценяване. Особено за едно момче, за което това е целият негов свят, та и отвъд.

Кога превърнах строенето на роботи от магнити в колекциониране на грамофонни плочи и кога правенето на безобидни миймове премина в писане на задълбочени попкултурни анализи, също не мога да ви кажа. Всичко още ми е като игра, на която постоянно искам да вдигам трудността и да търся съотборници, явно защото още не съм научил важните уроци на мъжеството. И защото още няма какво толкова за губене. Тогава когато играта се превръща в битка.

Не съм стигнал до второто си четене на “Малкия принц”, но знам, че ще подходя както с всички запечатани спомени от онова ми опростено битие, към което така обичам да се завръщам: с не нови, но по-проницателни очи. Обсъждането на детските вече не е подмятане на смешки, а сравняване на стиловете на анимиране. Музиката е все така запълваща всяка свободна минута (че и насън), но и като никога натежала от контекст и съмнение. Всичко е неизбежно обременено от механизмите на момчешката игра, която още търси колко по-трудна и интересна може да стане за разгадаване.

Сред толкова много питанки и сентенции с отворен край мога да извлека само едно сигурно заключение – колкото повече знам, толкова повече знам, че нищо не знам. И така се надявам да си остане.

Момчил Бонев, 17 г.

 

 

Житейската ми философия е, че порастваме, когато се запитаме какво точно се пее в текстовете на тези песни, онези които мислим, че звучат готино, когато ги пеем наизуст от малки, без излишно да се интересуваме от език или смисъл.

Детството ми беше една чудесна лутаница в търсенето на моя път в София, често през прозорците на колите на родителите ми. Това търсене вероятно започна с балета. Всяка седмица, събота и неделя прекарвах по час в балетна школа точно срещу парка Заимов. След балет са едни от най-топлите ми детски спомени, с нашите излизахме на разходка, да хапнем китайско или мирно хващахме пътя към вкъщи, който аз научих наизуст за шестгодишната си балетна кариера. Обаче най-паметни са спомените ми от пътя към балета. Мама кара колата, слънцето пече асфалтовата кожа на Тодор Александров, а аз съм притаила дъх, защото знам точно какво следва.

С мама винаги сме пеели в колата. На този етап знаех половината дискография на Guns N Roses, Bon Jovi и Metallica. А в точно този момент касетката, която върви, се подготвя за една по-особена песен. Поради някаква причина всеки път когато е неин ред, касетката дава три секунди тишина преди песента да тръгне. В началото с мама винаги усилвахме радиото, защото мислехме, че просто звукът е по-слаб. Тогава от уредбата право през цялото ми тяло минаваше едно усилено на макс “ООООУ”, началото на култовата за първите години на новото хилядолетие Unbelievable на EMF. С мама така се стряскаме! Подскачаме мощно, започваме да се смеем, а детските ми интерпретации на рап римите не проявяват капчица респект към английския език.

Житейската ми философия е, че порастваме, когато се запитаме какво точно се пее в текстовете на тези песни, онези които мислим, че звучат готино, когато ги пеем наизуст от малки, без излишно да се интересуваме от език или смисъл. Бях на около 16, когато пораснах за тази песен, но за много други още изобщо не съм. Тази мисъл ми дава истински покой: защото просто знам, че наистина никога без капка съмнение няма напълно да порасна.

Мина Бонева, 20г.

 

 

Очаквайте втора част! Ако сме отключили носталгия и у вас, чуйте и подкаста ни, посветен на филмите от детството