Ревю: Григовор – Цех Депресия

Григовор е данк меме, каже ли нещо разбирай обратното като „а не бе“. Това е всичко, което непросветените имат нужда да знаят за този рапър от So Called Crew, любимците на цяло едно поколение градски инакомислещи, и защо е такова събитие появата на втория му солов албум. Сега, малко по-трудно се обяснява защо вълнението и очакването е не от липсата на нов продукт от този щаб, ами от конкретния факт, че самият Илия има много неща за казване и още не е разгърнал целия си потенциал.

 

 

С много премеждия, вътрешни и външни, стотици възможни разклонения на пътеката и малко повечко търпение (слава богу, оправдано) стигаме до варианта, в който на 10 септември 2021 в столичния Маймунрник празнуваме албума „Цех Депресия“ и подобаващия край на лятото. Една наситена със случки и хора вечер, която само погледнато от моя лична страна би могла да зареди душевно за цяла есен напред, но нека си говорим за това, което всички чухме – музиката!

Албумът съдържа 14 парчета и в него участие взимат десетима музикални продуценти, трима гост-изпълнители и много малки вмъквания от различни места. На хартия той не е концептуален тип музикално тяло, но косвено разказва история с широк коефициент на интерпретация.

най-чистите детски сълзи

Първият изцяло самостоятелен креативен проект на рапъра Григовор го открива в опитите му да съхрани и да си припомни за детското в себе си като единственото време, в което е бил свободен и безгрижен. Как обаче тази шегобийност да бъде истинска, без да горчи и може ли да стане от рап играчка – плачка. Сякаш на тези въпроси се опитва да отговори инфантилния ни лирически говорител. Отговорът на сложния цикъл, който сме нарекли порастване и съзряване, не е лек, но тук може да бъде намерен както в наглед брутално директното заглавие „Цех Депресия“, така и в обложката, на която дете в хубаво костюмче (младия Филип Морозов) плаче с най-чистите детски сълзи.

Трагичният развой на индивида е неизбежен, това, което довчера е било залъгалка, днес е сериозно занимание с прикачени не дрънкулки, а тонове отговорности, а личността е обречена да рециклира старите мечти в пораженчески помисли за всички житейски несгоди. Но нека първо направим подробна дисекция, за да открием симптомите.

В началото беше словото или как Григовор (така е вписан в акта на раждане) превъртя рап играта още на прощапулник с „Първи думи“. Два пипани бийта на Камен, кръвна група „бенгър положителна“ и ясно заявление, присъщо за всеки мъжки индивид, особено в най-първичния си стадий. Реалността, уви, надделява над самохвалните рими и рязко семпъла в прехода „Ще се страхувам“ добива по-дълбок смисъл, когато лириките напомнят че „даже и сред хора в главата си живея сам и ме е страх, че от това не ме е страх“.

 

Не за дълго (още), защото трябва да представим нашия герой в света на непорастналите възрастни.

Появата на TromBobby & C-MO и фактът, че припевът вече е бил измислен с пращането на бийта, не трябва да ни учудват, измамната младост беше основна тема и на техния прелестен последен албум. Илия тук написва песента, провокиран от гласовите съобщения в началото (в личен план е много благо, когато твои приятели, с които след промото си празнувал младостта си, са били запечатани по този начин). Първите прояви на отличен сторителинг със смахнати и всеобхватни по референции герои и места в „Младост ЕООД“ са потвърждение, че Григовор е вдигнал трудността от умни смешни oneliner-и на цялостни сюжети с общо обогатяващо послание.

А този епизод на The Office, повярвайте ми, не можете да го гледате никъде. Освен забавната закачка, то е вдъхновено и от цялата плеяда ко-уъркинг спейсове, фрийланс центрове и модерни компании, фокусирани върху максималното облекчение и развлечение на служителите си, която новият век изроди мощно, за да инфантилизира работната етика на цяло поколение.

 

 

Работното време там, разбира се, е по либералному максимално облекчено за моделиране, но при всички положения „От 6 до 9“ е запазено за други страсти. Там чуваме намеренията на всички Мишовци, харесали си Мими за една по-закачлива среща. Нежна е нощта и младостта намерила е убежище там, но съмне ли се, моралът се пробужда. „Искам да се прибера и да се наспя, но е много светло“, гласи заключителната част на песента.

 

Това съвсем логично захожда към „Вкъщи“ –

не изтърканото възпяване на приспособимостта към живота в локдаун, ами празнуване именно на съзнателния личен избор и хилядите възможности в собствената щабквартира. Освен набор от характеристики за истинска клубна хитачка със закачлив припев, песента ни дарява и с много разнородни светове за изследване от Хорхе Луис Борхес (ще стане дума пак) през пай с луканка до милата ни котка.

 

едва 2 минути и половина

Финалът с любимата ни тикток майка и конкретно „вземай си телефона и излизай“ в края прави брилянтен преход към „Айфон“ – друг не по-малко достоен бенгър за клубове, коли и уокмени. За разнообразните пътувания, споделените мигове с приятели, смешните реклами на баничарници, които иначе без сторита бихме подминали с лека ръка, за това и още куп детайли е тази песен. Динамичния флоу върху ходещия по облаци бийт пълни главата с образи, за които няма време за осмисляне в тези едва 2 минути и половина.

Но стига игрички и лигавни, господ (Цуро) идва от седмото небе да подпечата бенгъризма на чутото досега и да повели за малко „Емоция“. Следва двуминутен инструментален преход, изсвирен от самия Илия, където единствените вокали са на запис от Жлъч, който синтезира най-добре защо всеки човек е цех за депресия:

„просто твоя вроден дефект – да не усещаш че си част от абсолютно всичко, отвратителната наивна способност да си мислиш, че си нещо отделно и да не повярваш, че е така“

 

 

С този Song on the beach на Arcade Fire момент пренасянето в трудните и сложни теми за носталгията, маргинализацията и ултимативната загубеност на човека става далеч по-лесно. Първият удар (не хит) от този раздиращ B-side е епичното „15 септември“. От неповторимия бийт на Гената, влизащ като половин картон, през хоровите напеви в припева, биващи единствената почивка от ситното градиращо напрежение от буря писане, та чак до нежно подбраната арфа за поанта, няма едно излишно нещо в този шедьовър.

Много китки с цитати и класове от нещастливи, недоволни, неспокойни са били окрилени дори и само на слушалки този 15 септември, пък защо не и бащите им с носталгия към белите дрехи и рок баладите.

 

да се чуваме редовно

Като стана дума за сплотяващи моменти с родители идва ред и на най-сгъстения от емоции момент в „Цех Депресия“. „Трябва да затварям“ на пръв поглед е нещо съвсем злободневно, дори по-скоро зло, отколкото рутинно ежедневно – разговор по телефона с родителите, които отдавна живеят отделни животи със сина си. Това досадно принуждане да се чуваме редовно носи усещането за загуба на време и отчаян опит за внимание, но е нужно, защото там са красотите.

Никой, разбира се, не споделя за реалните си тегоби и мисли, при все че замитаме под килими истински бодливите теми. Китарния инструментал с леки латино усещания е перфектен за свободно и безразборно трупане на ежедневия, но не и след третия куплет и включването на по-тежките пасажи. Благодарностите биват изказани, съжаленията че нищо не е толкова гладко също, а сълзите – от обич.

 

 

Стигаме поредца от песни във Grigovor fantasy / fiction cinematic universe. “Речта на президента“, мога да ви уверя, не е писана за най-скорошните събития, защото актуалността ѝ у нас винаги ще е налице. Това е израз на истинския, неподправен и съответно неслучил се бунт на масите срещу установения ред.

В по-глобалния план на албума можем да го тълкуваме и като проявление на дивия идеализъм, характерен за младежта и вдигнатите „малки тинейджърски юмруци“. Борхесовото трупане на всевъзможни образи и въздействащо представяне са част от елементите, чрез които песента пренася усещането за друго, по-фантастично измерение.

 

детската невинност отдавна е мит

От това антипарти в ада падението не може да бъде по-голямо, бихте си казали сега, но точно преди да чуете следващото парче. Ако „Младост ЕООД“ е офисът на непорасналите възрастни, то биткойн стриптийзклуба в „Долу“ (оригиналното име на бийта на SMYAH) е място, построено от пораснали деца. В него чуваме как неоните минават и преминават, сюрреализмът води до транс, прегрешението е опиат, а датирането на света е някъде между Вавилон отпреди 10-те божи заповеди и кръчма от киберпънка с всякакви извънземни твари. В черната дупка антиматерията съблича до молекули и те дели на нула, душевното падение е достигнато и детската невинност отдавна е мит.

 

Следва един по-интересен и илюзорен опис на депресията.

От момента, в който и сами не вярваме, викайки на майките си, че е „Просто фаза“. Г-н продуцентът Boyan се е погрижил за богат на разнородни звуци придвижващ акомпанимент, а Григовор отгоре обрисува хроничната безнадежност в най-безобидните случки, маскирани за стокови гифчета в чатове. Който е чул песента, е разбрал защо печели най-много стоене без наем в главите ни, а който се е заслушал в текста, от своя страна той самия е живял в песента поне има-няма 10 месеца.

 

Или пък вторият му дом е някъде около огъня в леговището на чудовището от „Драконов плод“.

Без съмнение най-странният, а за някои и отблъскващ, трак в албума. Просто замисълът му изначало е такъв, той обрисува най-големите страхове, по-големи зверове от тези под леглото, а именно самоинициираните маргинализация и примирение със самотата. Счупен, раздран, разхвърлян, намиращ сила само да лежи в пещерата си, драконът си няма име, никой не му обръща внимание и той за нищо вече не бълва огън.

Продукцията от PISTAMASHINA, познати като стоящите зад музиката на Стругаре, се отличава силно, при все че тук гласът на Илия е миксиран по по-особен начин. Чувал съм по-ранни версии на същата песен и въпреки че финалната е далеч по-орязана, това не я прави по-малко плашеща с цялата си безразличност и пасивност към битието.

Дъното

Възрастната уплаха от изпуснатия детски потенциал продължава да живее и в красноречивата форма на сбогуване със светлите бъднини, което е „Довиждане“. Beach House-дриймпоп-подобното усещане веднага лепне на Григовор, спомогнат в лекия напев от Leena, а цялостно лириките му са една сладникава ретроспекция на наивния пубертетски идеализъм. Пътят към ада, вече предначертан от миналите песни, остава само да бъде постлан с добрите намерения и от най-коварния порок – примирението.

Обоснован пасаж преди втория куплет и виждаме персонажа ни в най-реалистичното и съответно най-отвратително дъно. Пораснал, но не съзрял, на 33, още разчитащ на родителските грижи, емигрирал в крепост от бъзици и шеги, загубил пламъка си мизантроп, който дори до летален край не може да се доведе.

 

Добре, в крайна сметка какъв е „Изход“-ът от такава ситуация?

Ами съдейки по завършека на „Цех депресия“ – бягството. В зелени полета на село или от гледната точка отдавна богу дух сдалите пораснали ние – в тази фантазия, където небето още е ярко синьо и дядо е усмихнат под асмата. Учудващо, но не безпричинно, Жлъч завършва албума с прелестно откровение към новородената му дъщеричка и общото им бъдеще заедно. Естествено, както е било помислено за всички плавни преходи до момента, и аутрото на този албум не ни оставя задъхани в нищото, ами завърта с едни хубави 2 минути емоционално пиано без нищо друго. От повече човек просто не се нуждае.

 

Та това е фабрика Тъга и същинската зима на нашето недоволство, която е „Цех Депресия“.

В него Григовор е до болка откровен и не можем да сме сигурни дали наистина е намерил това, което търси, защото е спазил условието да не е съвсем открит, ами е завоалирал състояния с образи и многопластови послания, които говорят универсално. На пръв поглед поредният рап албум с готини рими и демонстрации на широка обща култура. При по-обстоен прочит – опит да се изнесе цялата ценна суровина на чистото детско аз.

За мен това не е албум за справянето с порастването и необратимите житейски компромиси, които го съпътсват. Не, това е стремеж към единственото време, в което човек е необременен и извисен. Това е свидетелство на младостта и как никога нищо не е цветя и рози.

 

От Момчил Бонев