Годар, Трюфо и Френската нова вълна

Сподели с приятели

Третият закон на Нютон гласи, че всяко действие си има противодействие. Първи неписан принцип на Околосветско киношествие: всяка нова статия за опредлен регион все някак винаги е обвързана със специфично движение от света на киното. И понеже обект на наблюдение и изследване е чисто артистичен акт, следва да заключим, че всяко такова локално движение е форма на противодействие срещу глобалното статукво. Е, говорейки за местно кино, няма по-силен протестиращ протекционист от Франция и френското изкуство.

Т.нар. Френска нова вълна (в оригинал La nouvelle vague)

започва пътя си като израз на недоволството на избрани френски кинодейци от доминацията на Холивуд след войната. Американският износ, влияние и комерсиализация са в пика си, а за критиците от после станалото култово списание Cahiers du Cinema това е процес, който първо разгражда европейската идентичност, а после убива свободното артистично изразяване. Студийната система със своята самоцелна масовост поставя фалшиви декори, зад които седят няколко големи студиа, диктувани само от касовия успех на безхарактерните си творби.

В противовес с тази политика на повърхността изплува авторовата теория, която поставя индивидуалния подход и името на режисьора преди всичко останало. Така се ражда и понятието auteur, използвано и до днес на английски за кинодеец, който използва филма си като еднолично изразно средство, тоест собственоръчно участва и в написването и в реализирането му. Повлияни от този рядък подход за времето си и двъхновени от автори като Хичкок и Орсън Уелс, Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо и други техни сподвижници, от Cahiers du Cinema започват да правят собствени филми на този принцип.

Търсеният ефект е нещо сходно на италианския неореализъм от края на 40-те – натурален подход на заснемане, който улавя най-достоверно и чисто живота на един европеец по това време. Снима се само с една камера на улицата, сред нищо неподозиращи минувачи, често се импровизират реплики, цялостно усещането е почти документално. Тази вълна от нови имена от края на 50-те и началото на 60-те постепенно става емблематична и печели все повече поддръжници на Стария и Новия континент.

Трудно е да се синтезира накратко следата, която Френската нова вълна оставя на днешния филмов ареал. Това е може би най-силното и реномирано движение от този тип именно защото е първата по-голяма стъпка за алтернативното кино и на европейския социален модел. Момент на интелектуален бунт, който показва една нова перспектива, далеч по-близка на човешкото светоусещане и ежедневие, подкрепено, разбира се, за типичната френска артистична изтънченост.

В този труд ще се опитам накратко да представя по-значимите auteur-и и малка част от важните филми в това течение.

Франсоа Трюфо

Les 400 coups (400-те удара, 1959)

За една от стартовите точки на цялото течение Нова вълна се приема режисьорският дебют на дотогавашния критик и журналист Франсоа Трюфо. Историята е искрено и лично откровение, разказано през очите на малко момче в Париж и отразяващо реална случка на самия Трюфо, който открадва пишеща машина, когато е на същите години. Макар и едва дебют, публицистките му познания за материята си личат и това прави този филм отвърдена класика и до днес.

Jules et Jim (Жюл и Жим, 1962)

История за различията по германо-френската линия и за един любовен триъгълник, простиращ се в рамките на няколко години. За братсвото и за прекалено споделената любов.

Жан-Люк Годар

A bout de souffle (До последен дъх, 1960)

Другият широко познат и основополагащ хит на Новата вълна, този път дело на другия голям деец от Cahiers du cinema – Жан-Люк Годар. Основната разлика в стиловете на Годар и Трюфо е, че първият е по-смел на визуално ниво, докато вторият залага повече на сюжета.

Затова и може би тук сценарият е дело на Трюфо, а Годар се фокусира върху един нов монтажен инструмент, който се превръща в негова запазена марка – jumpcut-овете. Чрез тях той съкратява някои сцени, прескачайки из физическия път на героите си, но не и из техния диалог. Историята пък иронизира тогавашния образ на американския мачо-плейбой. И по-специално Хъмфри Богарт, най-големия идол на главния герой, който среща очаквани затруднения да му подражава във вфренската действителност. Задължителен филм за всички изучващи материята на киното, безспорно бижу за ценители.

Pierrot le fou (Лудият Пиеро, 1965)

Славата на Годар със сладките черно-бели парижки истории, придружени от много игрив джаз, обаче не се задържа дълго след A bout de souffle и Vivre Sa Vie (1962). Режисьорът постепенно започва да експериментира все повече с картината и, при тяхно присъствие, цветовете. Лудия Пиеро е един от първите му и най-сполучливи опити в това визуално направление, което не е непременно логично свързано или напълно оправдано откъм мотиви на героите си, но пък е ново и различно.

Други автори от Френската нова вълна:

Cléo de 5 à 7 (Клео от 5 до 7, 1962)

Разбира се, говорим си за Франция, женската фигура винаги е от значение. Тя, уви, колкото и добре да седи на камера (да, Ана Карина се визира тук), в авторския екип е по-скоро малцинство. Изключение е Аниес Варда (Agnes Varda), която режисира някои от най-откровените женски филми, най-прочутият от които е Клео от 5 до 7. Той проследява на много малки глави 2 съдбоносни часа от живота на Клео – известна певица от стилните парижки среди.

Hiroshima mon amour (Хирошима, моя любов, 1959)

Ален Рене (Alain Resnais) не е част от кръга на Cahiers du cinema, още повече, че не намира себе си изцяло за режисьор от Новата вълна, но това не пречи филмите му да са оказали влиянието си и до днес. Характерното за неговия стил в класики като Последната година в Мaриенбад (1961) и в Хирошима, моя любов е в неконвенционалните методи на разкаване. Това са едни от първите по-известни филми в киното, които си играят така с образите и въображението на зрителя. Хипнотичното преповтаряне на репллики и изисканите кадри, описващи сегменти от заобикалящата среда, са от оръжията на Рене, с които той разводнява границата реалност-представа. Дори когато е само монтажист на чужд филм, например La Pointe–Courte (1955) на гореспоменатата A. Варда, четката му пак е оставила от почерка си по платното.

Les Cousins (Братовчеди, 1959)

Третият значим режисьор до Годар и Трюфо в групата на Cahiers е Клод Шаброл (Claude Chabrol). След първия си Le Beau Serge, той прави Les Cousins – филм, чийто сценарий може да ви напомни за Жюл и Жим. Отново двама близки млади мъже, единият – открит и безпардонен, другият – свит и разумен, попадат в заплетен любовен триъгълник. Както при Трюфо, те също заживяват в едно жилище, само че тук присъства и лекият Фелини-подобен мотив за неспирната светска забава, подправена по френски, разбира се. Изискано заснет филм с чудесни актьорски изпълнения, които улавят най-ясно простата човешка драма.

Годар, Трюфо и Френската нова вълна – от Момчил Бонев

Последната статия на Момчил четете ТУК!