Дюн: Временен, съвременен, навременен, безвременен, времеви
Всеки, който е играл шах, ще ви каже колко е важно времето. Много дори ще ви информират, че най-важният играч на масата е тиктакащата дървена кутийка, заключаваща в себе си всичката свобода на играчите да мислят и да действат. Всяка тяхна стратегия, всяка линия, жертва, размяна, всяко вземане и всяка заплаха трябва да струват тежестта си във време-безценния ресурс и да костват на противника възможно най-много време за справяне с тях.
Трън в петата
По такъв начин времето е хем незаменима валута, хем материя, която всеки шахматист трябва да гъне къде с майсторството на Шопен пред пианото, къде с шутове като на квартален мач. Същото може да ви направи впечатление, че е истина, докато четете книга или гледате филм. Специално мен ме убоде като трън в… петата, да речем, някъде в последните 10 години, в които периодично гледах модерни продължения/преображения на стар филм след стар филм. Първообразите на някои от тях бях гледал като дете, други ми бяха препоръчани скоро след влизането в (без)почетната категория тийнейджър.
Този трън беше с мен на всяка крачка из безкрайните бляскави римейкове, докато не стъпих с него в пустинята на най-новия „Дюн“. Тогава трънът се заби като че ли чак в костите ми и в резултат имате съмнителното удоволствие да ме четете. Може би беше, защото лентата е на Дени Вилньов, отговорен за моето съмнително удоволствие да гледам „Блейд Рънър 2049“. Може би беше, защото му беше минало времето. Може би беше, защото времето ме беше оставило някъде назад. Или може би защото бях хейтър.
Изящната опаковка
Тук е мястото да сбърчим нос и да се вгледаме по-дълбоко в материала. Какво му е пък на Вилньов? Накратко – нищо. Не може на режисьора на „Сикарио“, „Затворници и Враг“, изпипани толкова изкусно и все пак притежаващи дълбочина, да му има нещо, нали? По подобен начин разсъждавах и за Ридли Скот, преди той да ме почерпи с домашните прочистители на черва, озаглавени „Прометей“ и „Пришълецът: Завет“. Но ако при дядо Скот можем просто да поклатим глава и да проверим у кой старчески дом е излипсвал отявлено опасен жител, при Ден(д)и положението е по-страшно. Защото когато от похвалата по негов адрес в началото на абзаца някак непонятно бъде отрязана втората половина, оставаме само с… опаковката.
Тази опаковка е всичко, което движи Вилньовият Рънър и почти всичко, което кара скелета на неговия Дюн да танцува. Изящна във външния си вид, но разтегната болезнено във времето, а заедно с нея и целите ленти, крепящи се на нея. Първият час на Дюн върви достатъчно добре между стилистиката, относително поносимото количество актьорско безхаберие и милостиво спестените напъни на хер Ханс Цимер да звукоблудства на фон.
Непростимата пустота
От преврата на барон Харконен нататък, за режисурата на който, ако бях отговорен, щях да ходя забулен с чадра 6 месеца, енергията и персонажите криволичат. Загубени във времето, което им остава на екрана, развиващите се събития и при трето гледане ми се запечатват или мъгляво и неподредено, или никак. А първите два пъти, докато не си припомних понятията от оригиналната книга, се улавях, че трябваше да съм с нея подръка като пътеводител. За 2 часа и половина филм, който трябва да е първата от само две части, нито една от двете пустоти – сюжетната или съдържателната – не е особено простима.
При все това за Вилньовия „Дюн“ винаги трябва да се говори, може би дори да се започва, с адмирации за това, че въобще съществува. Изискват се рунтави и широки гърди да се адаптира поредица, определена за неадаптируема повече от веднъж и посрамила самия Дейвид Линч по тази линия. Цялостната визия на филма блести от мерак и стил, дори – а може би и особено – в кадрите, където доминира пустинята. Мегаполисните градове може и да са населени необяснимо само с шепа статисти, но стилът им е изпипан.
В хватката на времето
Сценарият, колкото и да се спъва в собствените си подметки за 3/5 от развитието си, не е оср*н до ушите, а това е постижение. Все пак, не всеки може да отблъсне вонята на мозъчна гнилоч от Джон Спейтс, да зачеркне написаните му с евентуално изяден флумастер добавки към сценария и да сътвори нещо гледаемо. Вилньов и Ерик Рот („Форест Гъмп“) се справят на ниво и с двете задачи.
Неправилно употребеното време задушава. Задушава персонажите, повествованието и усещането. За първите това е най-пагубно, тъй като сред тях единствено Стелан Скарсгард не страда от мискаст (простимо), делюзии за актьорско майсторство или сюжетна тромавост (непростимо). С тези мудност и неориентираност първата част само е в хватката на змийски увитото около нея време. То ще се стегне рязко във втората част, чиито очи, по всяка вероятност, ще изхвръкнат от пренасищане с детайли.
Това е централен проблем, спъващ всеки филм, в който присъства по начини, които не съм достатъчно компетентен да коментирам. Все пак, аз съм човек, който започва филмово ревю с шах, продължава с купчина мнения и не може да си напише краен параграф.
От Велислав Ганов
