По стъпките на българските автори в София
Някога обръщали ли сте внимание на онези стари, често неподдържани постройки из столицата ни? Изящните орнаменти, опитващи се да устоят на времето, някогашните ярки цветове, опетнени от графити, и паметните плочи на незабравими автори, облепени със стикери или реклами, разказват истории. Те нашепват за славното минало на българската литература, издигат се гордо над трафика и забилите лица в телефоните си хора, не отстъпват мястото си на високите „стъклени сгради с прозрачни персони“. Тръгваме по стъпките на българските автори в София.
В този „София-град, Душеяд“ оставят стъпките си велики български писатели и поети. В един (не особено) слънчев априлски ден с Алекс Георгиев (в ролята на фотограф) се отправяме на разходка по тихите (и не чак толкова) софийски булеварди, улички и пресечки, за да се докоснем до една, за съжаление, отиваща си част от културното ни наследство – къщите из Стара София, приютявали през годините незабравими български автори.*
*Любуваме се на сградите само отвън поради епидемиологичната обстановка в страната, но някои от тях могат да бъдат посетени и отвътре.
Иван Вазов
на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски“ и „Ив. Вазов“
Първата ни дестинация за деня е домът на Патриарха на българската литература. Това късче история се намира на Раковска – някакъв специален магнит за родните ни автори, както ще разберете по-късно. Биографията на Вазов е цветна, дълга и интересна. Също така се учи от първи клас насам, така че за целите на виртуалната ни разходка е достатъчно е да се спомене, че от 1895 г. до 1921 г. този дом е обитаван от писателя и семейството му. Красивата жълта сграда със семпла архитектура е построена по поръчка на самия творец, след като из цяла София не намира друга къща, удовлетворяваща собствения му вкус. Дядо Вазов има специално отношение към имотите си – строи навсякъде, където се засели за по-дълго време.
В този дом са създадени много произведения, той се превръща в знаково място за обитателите на столицата, а влиза и в българската история заради своя балкон. Всеки „помни“, че след подписването на Ньойския договор софиянци се събират на траурен митинг около дома на своя Народен поет, който излиза на балкона и отправя към събраните толкова прочувствено слово, че те заплакват на глас.
Да, на 27 ноември 1919 г. наистина има митинг и Вазов импровизира трогателно слово. То обаче не се състои от балкона на къщата му, а от един прозорец на близкия Юнион клуб, където поетът пие кафе с приятели. Въпреки този исторически факт, градската легенда свързва в една драматична история българския народ, неговия символичен баща, къщата му и цяла България като общ дом на нацията ни. В момента сградата някак се губи на фона на модерните постройки по Раковска, бързащите хора и трафика, но за нея добре се грижи Националният литературен музей.
Пейо Яворов
1. ул. „Г. С. Раковски“ № 136
Малко по-надолу на същата улица отново в жълта и добре реставрирана сграда е живял поетът Пейо Яворов. Къщата външно е приветлива, цветът е топъл и нежен, но вътре в дома, „в душата му“, витае призракът на Лора Каравелова. Както е известно, символистът се жени за Лора след смъртта на любимата си Мина. Любовта между дъщерята на Петко Каравелов и Джемо (както Яворов се самокръщава) е бурна, емоционална и…пагубна. Съпругата на Пейо е известна със своята ревност, за която днес се смята, че е породена от психично заболяване.
След поредния скандал в семейството Лора се самоубива. Съкрушен, Яворов надрасква набързо предсмъртното си писъмце – последното му писание: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“. Той прави неуспешен опит за самоубийство, заради който губи зрението си. До края на живота си той живее и редактира старите си творби в неголяма къща на улица „Солунска“. Яворов е съкрушен от обвиненията, че е убиец на любимата си Лора, безпомощно изживява последните си дни и е съсипан най-вече от невъзможността да излее чувставта си на хартия. Поетическата душа на твореца не може да издържи повече тежката съдба и през 1914 г. символистът се самоубива в дома си.
Отправяме се към следващата къща със смесени чувства. Всички онези порутени сгради, които подминаваме всеки ден, крият толкова много неразказани истории, а ние сякаш всячески се опитваме да забравим миналото, което дори не познаваме. Но кога ще се замислим, че докато градим бъдещето си, пропиляваме настоящето и погубваме миналото си…
Петко и Пенчо Славейкови
ул. „Раковски“ №138
Отново на Раковска, точно до къщата на Яворов и Лора, е разположена скромна кооперация. Сградата по нищо не се отличава от съседките си по улицата, не е жълта или изящно орнаментирана. Единственото нещо, което кара някои от по-любопитните минувачи да поспрат за секунда-две, е голямо табло. Заглеждали сме таблото доста пъти, преди да забележим, че изрезките зад стъклената витрина всеки месец са различни.
И да осъзнаем какво е специалното на тази надраскана от графити и поочукана от времето сграда: това е Националният литературен музей! Намира се именно на това място, тъй като там е живяла внучката на Петко Слвейков – Светослава Славейкова. Музеестроителката, както е известна сред служителите на музея днес, дарява дома си и цялото веществено, архивно и книжовно богатство на рода си. Умело експонира вещите от къщите на роднините си и пресъздава домашната обстановка от дома на Петко на пл. „Кафене баши“ (дн. пл. „Славейков“).
Елисавета Багряна
ул. „Неофит Рилски“ 58
След около час опити за снимки, постоянно осуетявани от трафика (час пик не е най-мъдрото решение за време за снимки…), хората, които всячески се стараят обувките им или те самите да влязат в кадър, и непрестанното желание на слънцето да свети в обектива на Алекс, ние най-после кривваме малко встрани от Раковска. Намираме дома на Елисавета Багряна съвсем случайно. Очакваме керемиденочервена сграда с нечетлива паметна плоча и графити по входната врата -„Идеално да покажем как младото поколение не зачита наследството на старото“, мисля си аз. Е, Гугъл НЕ се оказва прав.
Явно снимките, които има да ни предложи търсачката, са от доста време, тъй като вратата е прясно боядисана, плочата се чете, а сградата е по-червена от очакваното (йей). „Волната сестра на вятъра“ , жената стихия или просто Лиза е една от най-емблематичните български поетеси след Освобождението. Софиянка до мозъка на костите си, тя сменя няколко жилища в столицата (вече в историята), докато не се установява в кооперацийката на тихата и приветлива уличка „Неофит Рилски“ близо до първия ѝ дом.
Никола Вапцаров
ул. „Ангел Кънев“ with a twist…
Приключението с дома на Огняроинтелигентът е… обогатяващо. Къщата музей „Никола Вапцаров“ уж се намира на „Ангел Кънчев“, но след двайсетина минути оразмеряване на улицата, разминаване със заинтригувани от фотоапарата хора и опити да погалим някоя от пухкавите котки по улицата (Имам чувството, че авторите ни са били огромни котколюбители, тези животинки са навсякъде в района!), стигаме до извода, че… „къщата“ не е тук.
С помощта на Спасителя на неориентираните (a.k.a. Google Maps) стигаме санирана сива постройка с твърде малки прозорци и не особено приветлив вид. Тя се намира на ЪГЪЛА на „Ангел Кънчев“ с „Хан Аспарух“. Сградата е от 1936 г. и трябва да благодарим на служителите на Националния музей на литературата, че е запазена и до днес. Последният дом на поета се намира на последния етаж на кооперацията, издигнат над ежедневното и битовото, за да може в него да се сътворят емблематичните произведения след „Моторни песни“, които правят Никола Вапцаров вечен.
Така приключи ден 1-ви от нашата разходка из уж добре познатите пресечки в центъра на София. Научихме много нови факти, докоснахме се до историята и наследството на България и част от нейните автори. С очите си видяхме защо е важно да пазим доказателствата за съществуването им. В забързаното ежедневие и в часовете по литература не всеки успява да навлезе в същината на живота на творците, да се потопи поне за миг в техния свят. Чрез домовете, в които са живели, творили и дори сложили край на живота си, можем поне бегло да се докоснем до тях. Обиколете сградите, посетете музея – тръгнете по стъпките на българските автори в София!
Автор: Али Димова
Фотограф: Алекс Георгиев
Още от статиите ни за градска култура четете ТУК!
