Дневници от Cinelibri – Тео Ушев, римейкове и претенденти за Оскар

Сподели с приятели

Октомври и ноември принадлежат на филмовите фестивали, показващи акцентите от изминалите фестивали в Берлин, Кан, Венеция и Торонто. Миналият месец принадлежеше на кино-литературния фестивал Cinelibri. Тази година под надслов „Преоткритото време“ на екрана се прожектираха филми, „преоткрили“ своя първоизточник (филм, пиеса, литературно произведение). В „краткия“ обзор ще споделя впечатленията си от шестте изгледани филми на фестивала.

„ϕ1.618“ – Тео Ушев

Безспорно това беше емблемата и поантата на тазгодишното издание на фестивала Cinelibri.

Малко предистория за „ϕ1.618“. Сюжетът е базиран върху романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров (сценарист на „Дзифт“). Историята е многопластова, но е центрирана около Криптон от нацията на биотитаните, готвещи се да напуснат непригодната за живот Земя.

„ϕ1.618“ е впечатляващо предизвикателен като жанр и реализация за българския пазар. Филмът е абсурдна постапокалиптична приказка, разказана с визуалната история на киното. В приказния елемент се откриват традиционните елементи на фантастичните приказки (спящата принцесата, търсенето на вълшебните съставки, магичната целувка). Върху тези елементи са насложени антиутопичен фон, томове постмодерна философия и дълбока политико-социална критика. Води до едно послание – безсмъртен значи бездарен.

Заглавието означава златното сечение.

По думите на режисьора цялото заснемане е подчинено на числото за съвършенство. С визуалния разказ се заема операторът Емил Христов („Дзифт“, „Love.net” и др.). Кадри от филма насочват към периоди от развитието на киното, особено към времената на немия спектакъл. Проличава влиянието на „Метрополис“ на Фриц Ланг, основоположник на научнофантастичния жанр.

Колкото и впечатляващ да е, „ϕ1.618“ е и трудносмилаем поради множеството  насложени подконтекстове. Но е предизвикателен и смел, водещ към размисъл след прожекцията.

„Шекспир като улично куче“ – Валери Йорданов

Продължаваме с родната вълна на Cinelibri. „Шекспир като улично куче“ носи в себе си младежка свежест и заряд, които съчетават в себе си драма, комедия и народопсихология.

Каква е историята: момче на 17 има 2 големи таланта – Шекспир и боксът. Трябва да реши с кой от тях да спаси най-близкия нему човек. Участва в незаконни боксови мачове и риалити, в което рецитира английския класик. Едновременно се опитва да живее живота, характерен за връстниците си.

Това е един филм за формирането и отстояването на личността. Сблъсък между младежкия идеализъм и брутализма на действителността. На фон Шекспир служи за коментар на случващото.

Действието се развива в гетата на София, където царуват бедност, битова престъпност и кланови структури. Контрастът е основното средство за въздействие в „Шекспир като улично куче“. Сливат се драма, трагедия и комедия. Редува се емоционалното въздействие на Шекспир със зверска агресия, мечти с действителност, интелект с инстинкт за оцеляване, идеализъм и цинизъм. За да се предаде ефективно посланието, са нужни актьорите. Валери Йорданов съчетава дързостта на младите, все още учещи или наскоро завършили актьори, с опитни и утвърдени лица на екрана.

Обликът на филма е динамичен. Вдъхновен е от енергията и визуалния ефект на култовия бразилски филм „City of God” (ако не сте го гледали, поправете тази своя грешка бързо). Пряко заимствани са усещането за пространство на гетото, усещането за общност и често рязката ескалация на конфликта в сцените. Друг вероятен източник на инспирация е „Ромео и Жулиета“ на Баз Лурман, който осъвременява и окървавява класическия Шекспиров сюжет.

Същината на историята на филма не е лека, но е разказана по умел начин. Филмът въздейства, изпада се в смях, стига се и до сълзи. Не е изпускане, дори гледането му е „задължително“.

„Петер фон Кант“ – Франсоа Озон

Вероятно някой се досеща, че това е интерпретация на класическия филм и пиеса на Райнер Фасбиндер „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“. Въпреки това режисьорът Франсоа Озон го пречупва по своя начин, отдавайки почит към Фасбиндер и оригинала.

Действието се развива през 70-те в Кьолн. Филмът представя бохемска декадентска обстановка. Режисьорът Петер фон Кант се влюбва в осиротелия, но женен Амир. Двамата започват бурна връзка, която превръща Амир във филмова звезда. Месеци минават и Амир разкрива лека-полека опортюнизма си. След като съпругата на Амир се обажда, той се възползва от Петер, а след това го изоставя.

Предстои емоционалния крах на режисьора.

По жанр „Петер фон Кант“ е мелодрама за това как Амир се възползва от чаровния, но буен и инфантилен Петер. Озон прави филма да „сладни“ чрез тънка насмешка над персонажите, която прави едни от най-драматичните сцени изключително смешни.

Филмът е базиран върху произведението на Фасбиндер. Сюжетът следва вече начертаното от „Петра фон Кант“, ала обликът на филма е променен. Това си проличава в промяната на пола и професията на персонажите. В оригинала основните действащи лица са жени и не са хора, заети в киноиндустрията, а модни дизайнери и модели. Променен е етносът на Карин (Амир във филма на Озон).

Промените във вида на филма целят да отдадат почит на „Петра фон Кант“ и създателя ѝ – Райнер Фасбиндер. Цялостният персонаж на Петер фон Кант е препратка към личността на Фасбиндер. Образът на Амир, освен по прототипа на Карин, е събирателен образ на двама от мъжете, с които режисьорът на „Петра фон Кант“ е имал връзка.

Филмът е класическа интерпретация, но е силно авторски на Франсоа Озон. Не е от най-силните на Cinelibri, но със сигурност всеки може да намери нещо за себе си в него.

„Да живееш“ – Оливър Херманус

Друг преоткрит сюжет на кино-литературния фестивал тази година е този на „Ikiru” на Акира Куросава. Една от най-хуманистичните истории на емблематичния режисьор е пренесена от следвоенна Япония в следвоенна Великобритания.

Г-н Уилямс е бюрократ, чиито живот и работа са монотонни. Когато е диагностициран с рак, започва да търси смисъл в оставащото си време живот. Намира го. В малкото си работа, с която може да помогне на другите. И двата филма са с едно и също екзистенциално послание –

смисълът е в нас.

Решавайки да се отдаде истински на работата си, г-н Уилямс успява да си отиде от този свят щастлив.

Сценарият на римейка е акредитиран на Акира Куросава и Казуо Ишигуро (Нобелов лауреат за литература, 2017 г.). Интересен факт е, че дори оригиналът от 1952 г. е адаптация на новела на Лев Толстой.

Въпреки че е римейк, филмът има свои отличителни черти. Промяната на мястото на развитие на действието от Япония във Великобритания носи различен дух на филма. „Ikiru” е мелодраматичен, на моменти дори сълзлив. Протагонистът с огромна мъка приема съдбата си, като се превръща в своеобразен аутсайдер. Британският римейк е следва слогана „Keep Calm and Carry On”. В него г-н Уилямс не се примирява, показвайки характерната за един британски джентълмен аристократичност.

Двата филма са портрет на две различни общества в първите следвоенни години. От една страна смазаната психологически Япония и останалата с високо вдигната глава Великобритания.

Красотата на „Да живееш“ е в непреходността му. След като го изгледах изпитвах единствено щастие от приемствеността между оригинала и неговия римейк 70 години по-късно.

„Мълчаливото момиче“ – Колъм Байред

Ирландският филм „Мълчаливото момиче“ е заглавие, което привлече интереса на критиците и зрителите на Берлинале 2022. След успеха на кинофестивала, той се превърна в официалното предложение на Ирландия за Оскар.

Филмът е пълнометражен дебют на режисьора Колъм Байред. В него Кейт, срамежливо момиче, чиито родители не ѝ отдават внимание, е изпратена при роднини за лятото. Попадайки в среда на грижа и разбирателство, Кейт става по-общителна и освободена. Но в къща, където привидно няма тайни, тя открива една.

„Мълчаливото момиче“ е нежен и минималистичен.

Малкото е голямо. Фокусът е върху детайлите, жестовете. Чрез тях зрителят влиза във вътрешния свят на Кейт. Разбира нейния вътрешен конфликт – страхът да се отпусне. Да осъзнае, че средата, в която е попаднала е безопасна. Виждайки света през очите на момичето, у зрителя се поражда емпатия към него.

Картината на филма е нежна, мека, минималистична. Кадрите са с фокус върху момичето, а средата извън фокус е замъглена. Стилистиката на снимане е с естетизирана документалност.

Елемент на филма е ирландската му идентичност, предадена чрез засилената употреба на ирландския език. Английският в „Мълчаливото момиче“ е езикът на родителите, училището – среди, в които Кейт е затворен аутсайдер. Ирландски говорят роднините ѝ, там където тя среща обич и грижа.

Филмът на Колъм Байред увива с деликатността си зрителя и не го пуска час и половина, след който той е емоционално изцеден.

„Носталгия“ – Марио Мартоне

След номинация за „Златна палма“ на Кан 2022 и изборът на Италия за Оскар „Носталгия“ пристигна на Cinelibri с вече изградено реноме. Макар филмът да не беше от най-шумно промотираните, той беше един от най-силните на тазгодишния фестивал.

Сценарият на филма е базиран върху роман със същото име на Ермано Реа. Той проследява Феличе, завърнал се десетилетия години в родния Неапол, женен и установен в Близкия изток. Налегнат от носталгия по младежките си години, Феличе иска да се установи отново в родното си място. Мнозина обаче не са доволни от завръщането му.

Влиянието на носталгията ѝ върху главния персонаж формира конфликта в историята. Пристигайки обратно в Неапол, Феличе е в културен шок. След дългите години далеч от дома, той е променен, невписващ в родната среда. Постепенно обективното начало преминава в субективна носталгия. Макар да вижда окаяното състояние на града, персонажът е обзет от романтичните си представи и не желае да напусне напук на всичките предупреждения и заплахи срещу него.

Неапол е представен като мръсен, потънал в бедност и мизерия град под контрола на мафията. Местният свещеник единствен се опитва да противостои на престъпността. Той подкрепя младежите и ги отдалечава от Комората. Но филмът гледа през очите на Феличе, зрителите биват потопени в романтичната представа, че всичко ще е наред щом той официално се установи.

Докато накрая двете реалности не се сблъскват. Предполагам е ясно коя печели. Краят е предопределен от решението, когато персонажът решава да остане.

Филмът заслужава реномето, което носи със себе си. Загледаме ли се в него и ние се потапяме в носталгичната атмосфера, която бруталният италиански юг носи.

С това дневникът ревю приключва. Иска ми се да бях изгледал още филми. Знам, че липсват заглавия като „Невинният“ (победител от конкурсната програма на фестивала), „Преди, сега и после“, „Осемте планини“ и др. Засега толкова! Приятно гледане!

От Волен Чилов