Dark Side of the Moon на 50 години

Сподели с приятели

На 1 март 2023 г. отбелязваме точно 50 години от издаването на един от най-провокативните и влиятелни албуми в историята на музиката. Dark Side of the Moon на британската психеделик рок група Pink Floyd се счита за повратен албум не само за бандата, но и за рок и поп(улярната) музиката като цяло.

Dark Side of the Moon е дефиницията за концептуален албум

От първите секунди на „Speak To Me”, едноминутен трак, в който се чува само силно сърцебиене и откъслечни злокобни гласове, до „Eclipse”, … , песните преливат една в друга абсолютно незабележимо и безупречно.

Характерно за този албум е използването на не-музикални „инструменти”:  вече споменатото сърцебиене, часовниците в началото на песента „Time”, монети в каса за интро на „Money”. Това не означава, че музикантите не се изявяват на ниво. Даже напротив, цялата банда демонстрира изключително майсторство в изпълнението на китарни сола, импровизации на перкусиите, вокални експерименти.

Pink Floyd никога не са се страхували или срамували да експериментират. Заради това са и една от най-популярните психеделик банди.

Но стават популярни именно с Dark Side of the Moon. Допреди това, както пише Дан Епстийн от Rolling Stone за 45 годишнината от издаването, публиката им е основно колежанчета (вероятно или напушени, или твърде философски настроени, или и двете) и някой други изпаднали от обществото особняци. С издаването на Dark Side of the Moon обаче Pink Floyd се изстрелват точно към тези далечни и тъмни звезди, много над съмишлениците си.

937 седмици в чарта на Billboard 200

Това са 18 години в 200-те най-добри албума. А не е като междувременно да не са издадени и други шедьоври. Между 1973 и 1991 се вихрят музикални богове като Елтън Джон, Стиви Уондър, Led Zeppelin, Deep Purple… И все пак, Dark Side of the Moon остава винаги в редиците на победителите.

Какво е толкова специално в този албум?

Погледнато ретроспективно, той наистина е просто прекрасно написан и продуциран рок албум. Не звучи чак толкова оригинално. Не е толкова отличаващ се като, да кажем, Abbey Road на The Beatles, който в която и да ера, винаги ще звучи различен. Но на Dark Side of the Moon не трябва да се гледа ретроспективно.

Когато е издаден, това е албум без аналог. Всъщност, той е толкова „обикновен” днес, защото е в основата на поне три или четири поджанра в рока. Дори и корените на деветдесетарския гръндж сигурно можем да намерим дълбоко заровени в солото на Дейвид Гилмор в „Money”.

Накратко, Pink Floyd вдигат революция за 42 минути. Чудя се дори дали Дъглас Адамс не избира 42 като отговора на вселенския въпрос именно заради времетраенето на Dark Side of the Moon… не бих се изненадала ако да.

Вече 50 години музиканти, критици, слушатели и мечтатели търсят отговора за успеха на албума

Защото тази им тава наистина почти мигновено превръща Pink Floyd от еклектична психеделик група в лицата на рока. Някои казват, че заслугата е на продуцента Алън Парсънс. Други смятат, че е заради текстовете на Роджър Уотърс (това е първият албум на групата, в който Уотърс е записан като единствен текстописец). Маркетинг специалистите от НБУ или УНСС ще дадат кредит на колегите си, макар да нямаме много данни за каквато и да била маркетинг стратегия за самото издаване на албума, не е типично за Pink Floyd. А има и конспиратори, които са убедени, че има някоя сделка с дявола въвлечена в цялата работа…

Аз мисля, че в основата на успеха на тавата се крие емоционалната причина, заради която е написан. Нека хвърлим светлина върху тъмната страна на албума, посветен на тъмната страна на луната. Не е тайна, че текстовете основно говорят за скритата и гадна истина за живота като музикант. Като започнем от гласовете, които само ти припяват колко си велик или колко си жалък, докато не станат част от собственото ти съзнание, и стигнем до разделението „Us and Them” (ние и те). Ние – откъснати, те – разчитащи на нас, и как знаем кой кой е. Макар че има и силно политическо и анти-военно послание, което само засилва емоционалността на песните.

Но мотивацията на Pink Floyd да напишат албум за трудностите, които музикантите изпитват, е трагичната съдба на техния приятел и бивш „съучастник” в групата Сид Барет. Барет е един от основоположниците на Pink Floyd и този който задава силно психеделичната посока на музиката им в първите няколко албума на групата.

За съжаление, с Барет се случва точно това, от което много музиканти се страхуват:

употребата на наркотици и гласовете от обкръжението му го съсипват абсолютно емоционално и психически. Накрая той не може да е активен участник в който и да е проект на групата. Откъсва се окончателно през 1968 г. преди албума More. Песните от Dark Side of the Moon, които можем да разчетем като посветени на Сид, са последните две – „Brain Damage” и „Eclipse”, като в последната групата обещава, че се срещнат отново някъде в тъмната страна на Луната…

Проекти, базирани на истинска история, са много често успешни, защото са правени с много отношение и емоция. Създателите им са все някак въвлечени в историята, по някакъв начин тя е за тях самите. Смятам, че това е и ключът към успеха на Dark Side of the Moon. Pink Floyd са вложили не само време, мисъл и дух в албума, но и толкова много от сърцата си. Направо ни ги дават на сребърен поднос. Пък критиците, експертите, музикантите, маркетинг отделите и конспираторите да правят с тях каквото искат.

И така цели 50 години. Не е твърде амбициозно да кажем, че ще се срещнем пак на страниците на Teen Station за 100-ната годишнина. Тогава пак ще се търсим на тъмната страна на луната.

От Яна Ц. Пеева

 

Може да харесате също: