Cultural reset: лятното турне на Arctic Monkeys
Помните ли как януари си мечтаех, че ще започна тази статия с „Алекс Търнър още си пие първата Тетевенска сливова в претъпкан бургаски бар, докато ми разказва как на 36 все още се преоткрива с всеки нов албум?“ За съжаление, това остава да е началото на следващата ми статия, посветена на Arctic Monkeys, каквато със сигурност ще има, защото на 21. октомври излиза новият им албум „The Car“.
Вместо да ви разказвам как съм пила с Алекс Търнър, мога да ви разкажа как съм се била за Алекс Търнър.
Първата битка загубих. Билетите за концерта им в Бургас се разпродадоха с главозамайваща скорост, нещо което преди сякаш не се е случвало за концерт в България. Разочарованието за мен бе съкрушително, но на следващия ден просто реших, че няма да пропусна възможността да ги видя и купих билети за фестивала SummerWell в Румъния.
Втората битка спечелих. Вече на фестивала, час преди Arctic Monkeys да излязат на сцената, аз се бих със зъби и нокти да се набутам възможно най-близо до сцената (имайте предвид, че теренът беше претъпкан от ранния следобед). След 15-минутна борба се озовах на едно възвишение с раздран ръкав на ризата (буквално), насинени пръсти на краката и вече размазан грим… но пък гледката към сцената оттам беше перфектна.
Тогава все още не можех да повярвам, че след минути на сцената ще се появят едни от гигантите на съвременния алтернативен рок. Аз все още дори не бях асимилирала, че само преди 2 месеца бях видяла на живо My Chemical Romance, банда, която вярвах, че никога няма да се събере, а след това и Maneskin в Рим. Но когато Алекс Търнър излезе на сцената, ти просто знаеш, че това е той и всички съмнения избледняват пред ярката му персона.
3 години не са се качвали на сцената,
но Arctic Monkeys не са загубили и миниатюрна частица от енергията, креативността и странността си. Алекс продължава да доминира сцената с персоната си, която е перфектния баланс между Ник Кейв и Дейвид Боуи. Мат си остава все така фокусиран и прецизен зад барабаните. Джейми не е оставил зад себе си джазовите импровизации и непредвидимостта си. Ник е все така вглъбен в музиката и преживява всеки акорд сякаш е първият успешен в кариерата му. Без да се церемонят, без да изискват нищо от публиката, без да търсят да се впишат в нечии очаквания, Arctic Monkeys осъществяват много дълбока връзка с феновете си само с присъствието и артистичността си.
Всичко, което имат да дадат и кажат, е скрито в музиката им. А каква музика само!
Всеки, който е слушал техни албуми или дори само хитове, знае, че музиката на маймунките има неповторим заряд. Да, не създават напълно нов жанр, но определено жанрът, в който работят, достига нови висини заради тях. На живо това се усеща стократно по-силно.
Въпреки, че на първите си няколко концерта от това турне (включително тези в Бургас и в Буфтеа, Румъния) не представиха нови песни, дори старите им парчета на живо звучат по съвсем нов начин. Дали Джейми добавя джазов привкус на солата, дали Ник ще си поиграе с темпото, дали Мат ще вложи много креативност в беквокалите или Алекс ще изпее някоя фраза с повече орнаментика… Да чуеш Arctic Monkeys на живо е несравнимо преживяване. За това допринася и драматичността, която Алекс влага във всеки жест и особено в това да носи тъмни очила посред нощ (но пък и под светлината на прожекторите, която така добре му приляга).
Безсрамен и нахакан,
Алекс Търнър си общува с публиката много по-различно, отколкото други изпълнители. Вместо да се впуска в речи и лирически отстъпления, той от време на време представя следващата песен, пуска някоя шегичка по британски и “изиграва” текстовете на песните. Макар и вглъбен в ролята си и музиката, когато си в публиката пред Алекс Търнър имаш чувството, че той вижда всяко твое движение. Всеки е специален.
Как постига такава интимност с феновете без да се опитва да води някакъв директен разговор, мога да си обясня само с магия. И обяснението ми бе доказано: по време на песента “Crying Lightning” точно в най-емоционалния припев към края на парчето, когато Мат се развихри зад барабаните, Джейми и Ник забиха рифа на максимални децибели и Алекс извика “CRYING LIGHTNING”, в небето точно над сцената проблесна ярка светкавица…
След концерта светът не се беше променил и това ми се струваше невъзможно. Недопустимо. Не може всичко да се върне просто така към обичайната рутина само мигове след като Arctic Monkeys слязоха от сцената. Не знам точно какво очаквах да се случи, но със сигурност не беше да заваря всичко постарому. Когато Arctic Monkeys обявиха, че ще издават нов албум, липсващото ми вълнение се появи и светът наистина се преобърна, точно както трябва. И точно в момента, в който трябва.
Лятното турне на Arctic Monkeys и най-вече засиленото им присъствие в Източна Европа наистина са от по-голямо значение, отколкото му придават медиите. Разбира се, завръщането на такава супергрупа е забележително събитие само по себе си.
Но се случва след едно много дълго затишие:
Две години на несигурност, на разделени музиканти от публиката им, на отменени концерти и планове. Arctic Monkeys бяха гаранцията на всички тези фестивали, че тази година няма да има повече разочарования. Не казвам, че изведнъж четворката от Шефилд са преборили коронавируса, но определено дадоха перспектива за това как можем да се наслаждаваме на музиката на живо след пандемията. Нищо никога няма да е същото в чисто логистичен и психологичен аспект, освен концертната култура. Нуждата да преживееш любимата си музика остава много силна, дори и след като леко отвикнахме да виждаме пълни стадиони.
Позабравената традиция за концерт на стадион сега също е на път да се възроди и у нас и аз пак бих посочила маймунките за виновници. След като билетите за концерта им в България се разпродадоха за часове, също както и билетите за две поредни вечери в Истанбул (на стадион), местните организатори на музикални събития мисля, че разбраха, че хората могат и искат да си позволят такова удоволствие. И че има нужда от големи пространства и повече билети.
Самите Arctic Monkeys се оказаха достатъчно достъпна банда,
а и доказаха, че дори и такива световни групи имат интерес към по-нишовия и малък пазар, какъвто е този на Балканите. Концертите на Arctic Monkeys в Източна Европа (с които те дори откриха турнето си!) наистина изпратиха сигнал към нас, публиката, че няма недостижима мечта, а към промоутърите и младите групи — че има достатъчно голяма сцена и на тази все още непозната за много групи почва.
Ключовото в случая е не толкова, че не сме посрещали велики банди, а по-скоро че пазарът за такава музика в Източна Европа расте, противно на някои много недоказуеми статистики. А и точно след две много тежки години за музикалния и фестивалния бизнес едно такова послание дали умишлено, или просто добавен ефект, е много добре дошло. Доста повече организатори вече ще се престрашават да правят скъпи инвестиции, въпреки кризата, каквито са хонорарите на големите групи.
Разви се напълно и фенската култура:
Това да видиш градове като Истанбул, Бургас, Букурещ пълни с хора, които се обличат показно като фенове на любимите си групи извън самия концерт, е сравнително ново за нашите географски ширини и наистина доказва, че ставаме все по-свързани едни с други, въпреки наложената ни раздяла.
Повече от месец след концерта, аз продължавам да го преживявам.
Следя отдалече и последвалите спирки от турнето: Чехия, Унгария, Хърватия, Швейцария, обратно у дома във Великобритания със специален сет за фестивала Reading, а точно сега вече обикалят Щатите… След месец ще излезе и новият албум. Събуждам се и заспивам с мисълта за всички възможности да се потопя още веднъж в света на маймунките, които предстоят.
И хайде, дано третият път да е на късмет и следващия път като въздишам по Алекс Търнър в статия да е написана в негово присъствие, може би на по чаша кафе, може би с коктейл в ръка, може би с ракия, нямам претенции. След като вече знам как мечтите се сбъдват по-лесно и бързо от очакваното, някак ми е спокойно, че срещата ми с Arctic Monkeys няма да е само сън в лятна нощ.
От Яна Ц. Пеева
