По стъпките на българските творци в Сливен
Дългоочакваното лято най-после настъпи… и си отиде. По стара традиция летата за мен минават в Сливен: под сенките на вековните дървета, под неумолимите лъчи на слънцето и бурните пориви на вятъра, по китните улички с красивите (разрушаващи се на места) къщи. Именно любовта ми към архитектурата от миналия век, българската литература и Сливен ме вдъхновиха в един августовски ден да изляза на 40-градусовата жега. В ролята на посредник – разказвач между миналото и настоящето и ловец на моменти и детайли* ще ви разведа по стъпките на българските творци в Сливен!
*Верният ми фотограф и спътник в начинанието Алекс не успя да ме придружи на тази разходка. Ако желаете да се полюбувате на неговите кадри, прочетете първа и втора част на поредицата ни из София!
Добри Чинтулов
Ул. „Възрожденска“ 5
Сливен е известен с вятъра, милинките, Балкана, жегата… Но най-емблематичното за града са неговите Сто войводи. Хаджи Димитър например е добре познат от Ботевата едноименна творба, а Индже войвода – от разказа на Йовков. Добри Чинтулов е войвода на словото и познанието. Учителят е автор и композитор на бунтовническите песни „Къде си вярна ти, любов народна“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Неговото творчество ражда обединяващата целия български народ фраза „Българи юнаци“.
Произлязъл от бедно занаятчийско тепавичарско семейство, сливналията е пример за борбеността и несломимия дух на хората от този край. Едва на 16 г. Чинтулов сам се мести в Търново, където учи и слугува, за да се издържа. Успява да замине за Букурещ, за да довърши образованието си, а по-късно му се дава възможност да учи и в Одеса, където му е отпусната специална стипендия.
След дългите години извън родината, Добри се завръща с амбицията да преподава. Учителства в Ямбол и Сливен. Утвърждава се като ерудит, педагог, будител, автор и композитор. Днес спомен за него пази архивната експозиция в къщата му, превърната в музей, и ежедневната песен на Градския часовник в центъра – най-високият часовник в България, монтиран в кула. Двукратно повтаряната мелодия на „Стани, стани, юнак Балкански“, своеобразен химн на град Сливен, звучи всеки ден в 12 ч. на обяд и може да се чуе от почти всяка точка на града.
Дамян Дамянов
Ул. „Дрин“ 4
„Там, вдън годините назад,
Там, чак под края на небето,
Живее град, Далечен град,
И все пак близък – във сърцето…“
- Из „Ще има връщане“
От възрожденската къща на „Възрожденска“ изминавам далеч не краткия път до „Дрин“, до модернизирана жълта сграда. За живота на Дамян Дамянов в нея напомнят единствено паметните плочи. Поетът прекарва първите 18 години от живота си тук. В този дом едва като ученик пише красивите стихотворения от „Ако нямаше огън“ – първата му стихосбирка. Именно тези произведения и дружбата между майка му Надежда и моята прабаба Мария Несторова вещаят светлия му път като изявен български поет.
През 1949 г. Мария е редактор на в. „Сливенско дело“, а Дамян – 14-годишен младеж със завиден поетически талант. Редакторката одобрява и публикува дебютните творби на младежа и веднага съветва семейство Дамянови да се пресели в София. В столицата младият поет завършва българска филология и разгръща своя истински творчески потенциал. Приживе печели множество награди и отличия, завоюва си титлата „Най-нежният лирик в българската литература“. Стиховете му продължават да се цитират и до днес, а любовта и уважението на хората го карат да възкликне „Обичам те, живот!“. Заветът на този силен човек в слабо тяло, на могъщия душевно и болния физически поет, на „войводата“ на нежността и лириката, гласи: „Загубил всичко, не загубвай себе си!“
Радой Ралин
Ул. „Г.С. Раковски“ 49*
„Вятърът, що грабна и захвърли
шапката ми в белия площад.
Как желая лудо да прегърна
Вятъра на моя роден град“
- из стихче на Ралин за град Сливен
Софийската “Раковска” е била желан жилищен район началото на миналия век. “Софийският” Димитър Стоянов – знаменит жител на т.нар. “Журналистически квартал” в София. В Сливен обаче на ул. “Раковска” се ражда* и прекарва ученическите си години необикновен Димитър Стоянов: самият носител на прозвището “Българският Езоп”. Болезнено откровеният сатирик, поет и сценарист сменя псевдоними като Раликор, Младен Волен и Рали Г. Далилин, докато накрая не се спира на Радой Ралин.
Плодове на творчеството му са едни от най-смешните, откровени и същевременно тъжни “Люти чушки” в родната литература, неслучайно изгорени по социалистическо време. (Несъмнено сте чували “Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра”!) На Ралин дължим българската следа във всички сатирични жанрове. Сливналията е сред авторите на сатиричните кино миниатюри “Фокус“, излъчвани преди началото на всяка прожекция в кино салоните през 60-те. Във времето на “Фокус”-ите едноименен квартет с основател Милчо Левиев създава музиката към филмчетата. След принудителното им спиране Радой се превръща в радетел за създаването на български джаз. Един истински войвода в начинанието: по това време джазът у нас е смятан за “еретично, упадъчно изкуство”! По негова хрумка е създаден “Джаз Фокус ’65“. Формацията дебютира на родна сцена, а няколко години по-късно получава българско и международно признание.
Така дейността на Радой Ралин се превръща в ярък, вечен и гръмък пример за отстояване на истината, на борбата за свободно изразяване и на хумора и словото като остри оръжия.
*Даденият адрес не е исторически потвърден, а е по сведения на сливналии.
Станка Пенчева
На ъгъла на ул. „Йордан Кювлиев“ 4 и ул. „Мишо Тодоров“
„Живях в подножието на една каменна планина,
която от сутрин до вечер менеше цвета си.
Тя ме научи да се променям,
оставайки си аз“
- Из стихотворение в книгата „Отвън-отвътре“
Продължавам към емблематичната за летата ми в Сливен сграда – Кукления театър. На уличката зад него се открива масивна стара градска къща. Това е домът на Станка Пенчева – една от най-значимите български поетеси за втората половина на ХХ век. Може би лириката ѝ не е позната на по-голямата част от младото поколение. „Мили, бате!… Писма на един дакел“ обаче трябва да е оставила поне бегъл спомен у всеки, който е чел задължителната литература за втори-трети клас.
Човек на словото до мозъка на костите си („Ще се задуша, ако на масата до хляба ми няма и книга!“), Пенчева започва да пише едва на 11. На 18 г. получава честта две нейни стихотворения да бъдат отпечатани в сливенския „Литературен фонд“ по настояване на Радой Ралин („Откриването на млади таланти беше истинската му страст!“). Дори след преместването си в София, авторката не спира да си спомня за родния край. Любимото и незабравимо за летата на детството село Воденичане и красивата старопланинска природа в района вдъхновяват творчеството ѝ. Относно „войводското“ при нея: тя е единствената жена, която се присъединява към изцяло мъжка група за четене на литературни произведения из провинцията! Въпреки първоначалния страх, именно на едно от четенията среща своя съпруг.
Станка Пенчева е позната в преводаческите и журналистическите среди, дълбоко ценена и уважавана като човек и поет. „Не бях богата и преуспяваща, но получих от тоя живот толкова много радости“, споделя тя в едно от последните си интервюта.
Георги Пенчев
С любопитство откривам, че жълтото здание е дом и на още един сливенски творец. Пет години преди Станка тук се ражда брат ѝ Георги. Още от дете бъдещият график обича да наблюдава полета на пеперудите и птиците, растежа на чемширите и формите на облаците. На 10 г. момчето прави първата си рисунка с бои върху дърво. Още тогава се заражда любовта му към овехтялото – заравя в земята рисунките си, за да остареят.
По-късно прави илюстрации към творбите на сестра си. На 18 г. е първата му самостоятелна изложба в малкия салон на сливенското читалище “Зора”. До двадесетата си годишнина младият творец има значителен брой пейзажи от Сливен и село Катунище. Завършва Националната художествена академия с живопис, но се преориентира към графиката. Гравюрата върху дърво и метал остава негова отличителна марка. Той твърди, че намира истинското щастие, когато открие готов материал, който след минимална обработка се превръща в произведение.
Литературно-художествената ми обиколка из Сливен приключва. Градът, вече неголям и неразвиващ се, съхранява особено романтичната си черта. Малките улички и вековните сгради може и да не се запазят още дълго. Вярвам обаче, че от нас, будните хора, зависи поне споменът за тях да остане жив. Ценете миналото на градовете, почитайте изкуството и вървете с гордо вдигната глава по стъпките на българските творци!
Текст: Али Димова
Фотографии: Александър Георгиев
