Двигатели на промяната: Блажка Димитрова
Когато се прибрах вкъщи от това интервю, просто не спрях да говоря: „Блажка това, Блажка онова“… Имам чувството, че родителите ми познават Блажка сякаш те са се виждали с нея.
А коя е Блажка?
Тя е една фурия, толкова енергична, че те зарежда с вдъхновение само в първата минута от разговора ви. Ще разберете много за нея от следващите редове, освен за тази енергия, която просто не може да бъде събрана на лист (или екран). Толкова голям е зарядът, с който свети. Блажка е вдъхновението, приело човешки облик и за всеки, който се намира на кръстопът в живота си, тя е и успокоението, че изборът не трябва да е труден, а „жертвите“ няма нужда да са вечни.
Представяме следващия супергерой от Changemaker-ите на MOVE.BG: Блажка Димитрова
Разкажи ми малко повече за себе си и проектите ти! Като попрочетох за „Благичка Кухня с Кауза“, много се вдъхнових от такава оригинална идея, но и си помислих как на мен никога не би ми хрумнало нещо подобно. Каква е историята?
Блажка: Ще се опитам да разкажа кратката история. Мисля, че самата идея за ресторанта е дошла основно от начина, по който си прекарах детството. Израснах в малък град, много близо до природата. Винаги сме си имали градина, доста голяма, и за готвенето винаги оттам сме си вземали продуктите. Дойдох в София след седми клас, за да уча в по-елитна гимназия. Тогава свикнах на този начин на живот, в който само ядеш Макдоналдс и всякакви такива неща. То е нормално в осми клас на такива места да ходиш!
Вече като студентка осъзнах, че се храня с много скапана храна и ям хубава храна само като се връщам при баба и дядо. Успоредно с това, винаги съм обичала да готвя, още от малка. Основно сладки неща, но и като цяло готвенето си е било основна част от ежедневието ми. През 2013 г. (мисля) станах учител по програмата „Заедно в час“.
Тогава влязох в едно столично училище в ж.к. „Надежда“ и веднага ме сложиха за учител на 11 и 12 клас. Тогава съм била на 22 и влизам в класната стая, изглеждаща точно като учениците ми! Влязох с голямата визия, че тези деца големи и успели хора ще ги направя и се сблъсках с реалността, че те изобщо не искаха да ме слушат. Ти за тях си никой, просто поредния учител, който иска нещо да ги научи. Те тръгнаха силно амбицирани да не ми позволят нищо да направя. Аз започнах като преподавател по английски и предприемачество (СИП).
В началото уроците по английски бяха пълна драма: моите ученици изобщо не ги интересуваше, че им преподавам нещо, че има с мен координатор от „Заедно в час“, който да гледа работата. Пълна анархия. Това, което ми направи впечатление е, че те не спираха да ядат. Ама постоянно ръфаха някакви зайо-байовци, чипсове, солети. Тогава ми светна лампичката, (както и много готвех), че те са решили да не ме харесват и да не искат да си говорят с мен, а само да прекъсват уроците и мен, но аз мога да им нося храна от вкъщи.
Мъфини, бисквити, солети
каквото и да правех го подреждах в една голяма кутия, слагах я на моето бюро и те започнаха с „Абе, госпожо, какво е това?“ Аз им отговарях със „Заповядайте, опитайте“. И така, посредством храната, те започнаха да общуват с мен. Разбрах, че тези деца имат доста по-различно ежедневие от мен. Те се сблъскват с много повече предизвикателства, отколкото мен, в училище. Не че ми е станало мъчно, но се поддавах на тези чисто човешки чувства и се питах какво мога да направя, че да им помогна, а не само да съм учител, който им е влязал в класната стая. Постепенно се сближихме.
В същото време бях и част от „Стъпка за България“, друга неправителствена организация, в която участваш най-често като ментор за младеж в неравностойно положение и от малцинствата. Младежът, когото ми назначиха, Оми, е от ромски произход, с петима братя, израснал по приемни домове. Имах възможността да се запозная с момче от още по-различен свят. Можех да сравнявам моите ученици, които си бяха предимно българи, с него и другите младежи като Оми, които са и израснали без родители.
Тогава разбрах, че колкото и да ми е мъчно за моите ученици заради предизвикателствата, с които са се сблъскали, всъщност младежите като Оми имат много по-трудна съдба. И понеже моите ученици постоянно мрънкаха колко е нечестен животът
и как в България нищо не може да се случи,
а от другата страна Оми се опитваше да си стартира собствен бизнес, исках да покажа този сблъсък на идеи пред учениците. Да им покажа, че не всичко е толкова страшно и лошо и България не е „скапана“. Така в един момент, във втората ми година като учител, моите ученици бяха видели много примери за успех, защото и аз започнах да каня гости като Тервел Пулев, Ути Бъчваров, Мария Илиева в класната стая.
Тези хора дойдоха на крака до училището в „Надежда“ и разказаха пред тях своите истории, а аз им представих историите и на младежи като Оми, защото и те са примери за успех. Като си 10-и клас свързваш успеха с това да си известен, а аз исках да им покажа, че може да си успешен и без да си популярен. За тях това всичко беше много полезно и накрая до такава степен се беше променил мирогледът им, че докато аз им носех храна и им преподавах предпримачество (и ги надъхвах да реализират нещо в България), се стигна до момента, в който те започнаха да ми казват:
Абе, госпожо, вие защо не си направите една страничка във Фейсбук да показвате какви вкусни неща готивите?
И не можех да откажа след като те ме насърчаваха. Започнаха да промотират сред приятели и роднини, да менажират тази страничка и изведнъж започнаха да валят и поръчки. В един момент започнах да получавам и сериозни запитвания от фирми за кетъринг. Тогава си казах „Тук има потенциал“ и така направихме „Благичка Кухня с Кауза“. Всъщност заедно с моите ученици от 10, 11 и 12 клас отворихме първата кухня. Заедно с тези ученици къртихме, мазахме, правихме, докато не отворихме ресторанта.
С тях се съгласихме, че „Благичка Кухня с Кауза“ ще бъде място, което ще наема само хора в неравностойно положение. Тоест учниците ми успяха да надхвърлят собствените си нужди и да осъзнаят, че има и други хора, които имат по-трудно ежедневие. Те узряха дотолкова, че накрая държаха това място да помага на тези хора. Така през май 2015 г. се появи „Благичка Кухня с Кауза“, а аз бях започнала с преподаването през 2013 г.
Всичко се случи само за две години!
В началото това, което направихме, беше, че отворихме този малък ресторант (тогава беше наистина малък, само 25 квадрата) като кетъринг ресторант и наехме три девойки от социален дом. Моята визия още оттогава, а и до днес е такава, че хората, които работят в кухнята, не работят за мен завинаги. Те използват това място като пространство, в което доказват колко много могат, и в най-добрия случай след това успяват да намерят мечтаната работа, дори тя да не е да готвят.
И още първите три момичета доказаха, че е възможно.
Една от тях имаше диагноза СОП (специфични образователни потребности) и в последствие започна самата тя да помага на други деца с тази диагноза. Друго момиче пък мечтаеше да свири на китара и накрая стана учител по китара. Оттогава през кухнята са минали над 20 младежи и всички те са доказвали, че са способни на всичко, както всеки друг. А те и много повече оценяваха дадената им възможност. С времето се утвърдихме като място, което работи само с младежи в неравностойно положение, а в последните три години основно с младежи с увреждания (най-вече глухонеми), защото за тях има по принцип най-малко възможности за развитие.
През 2019 г. ми се наложи за дълго време да напусна страната и оставих кухнята изцяло на младежите. Това беше първият път, когато оставих ресторанта само в техни ръце. Заминах за три месеца в Щатите и те бяха наистина изцяло сами. Дори и да исках, от такова разстояние почти никак не можех да им помогна.
Но те доказаха, че могат да се справят с абсолютно всичко.
Когато се върнах, спрях да се ангажирам твърде много с ресторанта, защото осъзнах, че съм постигнала целта си, а именно да докажем, че може да има печеливш бизнес, който да се управлява от младежи в неравностойно положение и/или с увреждания. В последните две години аз основно им помагам с кетъринг поръчки, но тогава аз влизам в кухнята като техен служител. Те ми казват какво и как да го правя, защото аз вече не съм толкова в час с работата там. И това е много яко!
А вече за другия ми голям проект, на който съм се посветила в момента – нулевия отпадък – разбрах през 2014 г. и веднага се зарибих.
Наистина исках да стигна до момента, в който не изхвърлям никакъв боклук.
Горе-долу 2 години ми отне да променя целия си живот и да приуча и гаджето си тогава, който сега ми е съпруг, да не изхвърляме никакъв отпадък. И животът ни не е много по-различен, просто трябва да преминеш към някои алтернативи, а от други неща да се откажеш. Тези първи две години и половина не споделях много за този си интерес и проект. Може би единствено се опитвах в началото да правя забележки на приятели за пластмасови бутилки например.
Но мълчах, защото ми беше неудобно да говоря за нещо, за което никой друг не говореше, (а през 2014 г. си беше точно така). Вече към 2018 г. имах възможност да презентирам мои идеи и вече се бях амбицирала да превърна „Благичка Кухня с Кауза“ в ресторант с нулев отпадък. Тогава и работата ни много се увеличи, което означаваше и много повече боклук. Ние изхвърляхме 2-3 50-литрови торби с всякакъв боклук директно в общия контейнер за отпадъци.
Това започна да ме кара да се чувствам много зле.
И на това събитие през януари 2018 г., „Панаир на идеите“ се казваше, излязох пред жури и просто им казах, че ще направя първия ресторант с нулев отпадък в България. При което половината жури ми казаха, че това няма как да стане, а другата част пък бяха във възторг. А най-хубавото е, че сред публиката имаше хора, които после дойдоха да ме питат и те как могат да го практикуват. С част от тях и започнахме сдружението „Нулев отпадък България“, защото осъзнахме, че все още не се говори достатъчно по темата.
До този момент аз съм направила над 300 обучения, като започнах през април 2018 г. За тези три години направо се пръснах. Имаше един период, в който правех обучение всеки ден! В много училища, много компании, и други влязох да разкажа. Всъщност дългото ми пътуване до Щатите през 2019 г. беше именно, за да изследвам как там работи философията за нулев отпадък, основно в училища и университети. Вече след като се върнах и видях, че ресторантът се движи чудесно и без мен, се отдадох изцяло на тази кауза.
Еха! Чудесно е как си успяла да включиш в едно всичките си интереси или поне по едно и също време да ги развиваш, защото аз също имам много интереси и имам чувството, че ще трябва да се откажа от някои в името на други. Но ето, че ти си успяла да ги развиеш всичките.
Блажка: О, не съвсем. По отношение на многото интереси, покрай ресторанта в началото, а после и докато учех още за философията на нулевия отпадък, трябваше да зарежа пианото за 7 години, а много свирех.
Чак наскоро се сетих, че ей там, в стаята, има едно пиано.
Беше хванало страшно много прах! И се завърнах към него сега, но със сигурност жертваш някои неща в дадени моменти. Но се чувствам като късметлийка, че работата с младежи, готвенето и нулевия отпадък успях да ги развия всичките и да ги обединя в нещо, което ме кара да се чувствам сякаш не работя изобщо, обаче пък правя много яки неща. През цялото време се чувствам много вдъхновена, но по никакъв начин обременена от работния процес.
Обичам да правя всички тези неща: готвенето, воденето на комуникация, разписването и воденето на обучения, пътуването да ги изнасям тези обучения… Наистина се чувствам много щастлива, че успях така да ги обединя нещата. Но имаше и моменти, в които бях напълно изтощена. Просто трябваше да направя нещо, което да е наистина просто хоби-хоби. Защото аз обожавам философията на нулевия отпадък, но вече като не я правя просто за себе си, ми трябваше ново лично занимание. Въпреки това, мисля, че добре ги подредих нещата.
Сега се опитвам на баба и дядо да им го обясня всичко това.
Те като ме питат какво правя и аз им кажа, че разказвам на хората как да си носят собствена платнена торба на пазар и да купуват насипно и те ми казват „А, значи си безработна“, защото за тях това са нормални и ежедневни неща. Те винаги са си пазарували с платнена торба и така нататък. Та, аз трябва да ги успокоявам, че работя и съм добре.
Сега и като родител се чувствам добре от начина си на живот. Дъщеря ми вече е все едно с промит мозък. Тя няма да приеме чашка за еднократна употреба, даже би направила и забележка на друг! Знае и какво е компостиране… а е само на 5! Но това е много яко, че ще има такъв „природен“ живот.
Аз също съм голям природозащитник и се опитвам да съм максимално близо до нулевия отпадък, но невинаги се получава. Понякога има и непредвидени ситуации, в които просто купуваш с пластмасова опаковка, дори и да не искаш.
Блажка: И това е окей. Не можеш да предвидиш всяка ситуация, но важното е да осъзнаваш проблема, защото много хора изобщо не го мислят. Дори напротив:
някои от тях много се гордеят да излязат с чашка за еднократна употреба от някое известно кафене
и просто да се поразходят с нея и да се похвалят. Просто трябва да разбираш проблема и да се стараеш колкото можеш да помагаш за решението, без да си вкарваш вина, когато не се получава съвсем.
Искам за момент да те върна обратно към учениците и Оми. Поддържате ли контакт с тях?
Блажка: О, да! Оми замина за Англия, намери си жена там. Много са влюбени! Идва си често и тук. С него имам невероятни истории, толкова много, че не мога всички да разкажа. Но той е невероятен младеж. Постави си една цел и наистина я следваше с последователност. Много лесно се работеше с него. И макар че е с около 10 години по-малък от мен, в много случаи той на мен е помагал повече.
С учениците ми всички сме приятели във Фейсбук.
Те даже са идвали в ресторанта и след като прекратих преподаването, и като се превърна в част от „Благичка Zero Waste”. Даже наскоро ми се обади непознат номер, който се оказа един от учениците ми. Много се радвам, че знаят, че могат да ми се обадят просто така, дори и след 10-15 години. Радвам се, че от тях „станаха хора,“ както е приказката.
Спомням си, когато влязох да преподавам на 12 клас, ги попитах „Къде ще учите после?“ масово получих отговора „Как така ще учим още?!“ След една година заедно само един не кандидатства. През май 2014 г. ме обявиха за Учител на годината към „Заедно в час“, именно заради 12-и клас, които направиха този скок от това да не ги интересува нищо до това да се грижат за другите първо.
А за философията на нулевия отпадък казваш, че си я открила случайно след това. Имаш ли някакви съвети? Ти как започна?
Блажка: Първото нещо, което направих, когато разбрах за философията, беше да си взема бутилка за вода за многократна употреба. Другото беше кутия за храна. Взех си ги още докато бях в университета, защото много ме дразнеше, че като отивахме с колеги да пийнем и да хапнем, хвърляхме страшно много неща от храната, която си купувахме от лавките. Всякакви тарелки и пликчета с кюфтета и лютеница… точно като на някакъв събор. Заради това започнах да си нося моя кутия.
После премахнах всички козметични продукти, които бяха в пластмаса.
Отказах да се гримирам и вече нямам този навик за някаква по-сериозна козметична поддръжка, защото дълго не можех да намеря алтернатива. Заради това последните три години започнах сама да си ги и правя, а този февруари пуснах и първата козметика с нулев отпадък в България. Първите три продукта са вече в продажба. А задължително ми е и насипното пазаруване с мои съдове.
Отказвали ли са ти да те обслужат като си пазарувала от магазини и супермаркети с твой съд?
Блажка: В началото да. Влизала съм в някои вериги в магазини и като кажа, че искам да ми сложат сьомга в ето този буркан, който съм си донесла, са ми казвали, че не може. Но вече не е съвсем така. Макар че в големите магазини все още невинаги работи, но аз и вече повече пазарувам от кварталните магазинчета. Обикновено там работи, защото собственикът е на касата и като кажеш защо го правиш, те разбират и ти помагат. А ми се е получавало в големи вериги магазини няколко пъти, защото се сприятелих с една от продавачките и просто ходех да пазарувам, когато тя беше на смяна, иначе другите ми отказваха винаги.
Въпреки всичко има промяна вече. Не е достатъчно обсъждана тема, но мнозинството поне са се сблъсквали с нея, чували са.
Блажка: Това е така, да. Особено в компаниите много се опитват. Може и да е повече заради така наречния Corporate Social Responsibility, а не толкова, защото ги вълнува темата, но поне правят нещо. Именно от компании получавам най-много покани за обучения.
Какви проекти ти предстоят сега?
Блажка: Сега фокусът ми е създаването на крекери по рецепта с нулев отпадък. За тях нищо не можах да спомена досега, но се занимавам и с правенето на крекери от каша от отпадъка от производството на бира, които са с много високо съдържание на протеини и фибри.
С тях много добре демонстрираме кръговата икономика,
защото наистина от отпадъка на тази бирена каша правим крекери, а и биоразградима посуда за еднократна употреба. В последствие се надявам да стигнем и до кутии за фирмите за доставка на храна, вилици и ножове. Козметиката планирам да развивам следващите пет години по-усилено и да съм най-ангажирана с нея, за да демонстрирам как можем заедно да създаваме органична козметика с нулев отпадък. Отделям и доста време за обучения в училища (с предимство такива извън София) и ще продължавам и с това да се занимавам.
С какво не си се занимавала?! Невероятно е как имаш опит в производството на храна, посуда, козметика…
Аз просто нямам умора!
И това без кафе?!
Блажка: Без кафе!
Просто всичко искам да пробвам.
То звучи много бляскаво, но това са само отделни моменти, иначе си е яко блъскане. На всичко си слагам в някакви рамки. Ето, за козметиката съм си определила пет години, защото знам, че толкова ще ми трябва да развия идеята докато стане „самостоятелна“, а и толкова ще ми задържи пълното внимание и интерес. С крекерите го виждам по същия начин. Просто така ми се отваря възможност за нови идеи след това. Така се случи с ресторанта.
Разкажи ми и как стигна до Changemaker-ската общност.
Блажка: По-скоро те стигнаха до мен. Помня как Саша Безуханова ми се обади преди около 10 години. Бях на едно събитие и Саша говори на него. Тогава си казах „Боже, ако мога да стана като Саша или поне да общувам с нея под някаква форма“. И вече по-късно се сближихме. В един момент ми звънна да ме пита дали искам да стана част от Changemaker-ската общност и аз естествено казах „ДА!“.
С насоченсотта на MOVE.BG именно към „зеленото“ нямаше как да не се асоциирам с мрежата. Започнах да търся повече контакти именно с хора в тази общност. И това е този тип общност, който ти дава стимул да продължаваш и е толкова прекрасно да направиш контакта с тези хора, защото всеки един е толкова як! Толкова готин! Толкова различен!
Какво би било твоето послание към тийнейджърите? Ако ти беше тийнейджър днес, какво би направила още утре?
Блажка: Сигурно бих прочела някоя и друга книжка в повече. Това е нещо, което тогава аз не успях да направя. Сега сигурно чета по една книга на всеки три дни, за да наваксам за времето, когато бях по дискотеките, а не можах да си чета. Не го пропускайте и купона, разбира се! Но ако бях тийнейджър, със сигурност бих направила това –
да отворя книга и то по темата, която ме вълнува.
Така че, ако знаете какво ви е интересно, бих ви насочила към това (и ако не ви харесва математиката, не се мъчете). А също бих ги насърчила да „използват“ хората около тях в добрия смисъл на думата „използвам“: да извличат знания от тях. Аз гледам винаги да го правя и да давам възможност на хората срещу мен да ми разказват повече за себе си, за да взема нещо от техния опит.
От Яна Ц. Пеева
