Заглавия от фестивала Берлинале, 2023

Сподели с приятели

Берлинале е филмов фестивал, който неминуемо се подрежда до европейските кинофестивали във Венеция и Кан. Може би това, което най-много го отличава, е огромната селекция от филми, която предлага на аудиторията си. За пример давам Кан, чийто подбор обикновено варира между 100-130 филма, докато в Берлин не си поплюват и имат двойно повече опции за гледане. Програмата на фестивала предлага, както обещаващ режисьорски дебют на Селин Сонг, така и филми от добре познати имена като майстора Стивън Спилбърг.

Преди да споделя впечатленията си от това, което съм гледал, ще ви разкажа с няколко изречения за преживяването ми на фестивала. Невъзможно е да се изгледат 260 филма (не всички са пълнометражни, разбира се) в рамките на 10 дни. Дори аз, който бях ентусиазиран да гледам по 3-4 филма на ден се чувствах ужасно изтощен в края на деня. Разбира се, очаквах да се изморя, така че това не ме изненада.

Като човек, който за пръв път попада на толкова мащабно събитие, обвързано с кино, две неща ми направиха голямо впечатление:

на журналистите наистина не им пука –

ако филмът не им харесва, ще излязат от залата, дори и да са в средата на реда и да трябва да вдигнат всички. Не знам дали съм с положителни чувства за това. Вярвам, че е важно да се излиза по време на прожекции, ако не ти харесва това, което гледаш, но ако имаш намерение да го правиш, поне не сядай в средата на реда, за да не пречиш, когато излизаш.

Второто нещо, което ме изненада, или по-скоро разочарова, е липсата на субтитри. Нелепо е за фестивал с такъв статут да не слага английски субтитри на филмите си. Английски превод имаше само на чуждоезичните филми, но някак си, имайки предвид, че хората неотдавна сме свикнали да консумираме филмово съдържание с превод е несериозно и мързеливо от страна на Берлинале. За сметка на това филмовата атмосфера (каквото и да значи това), удобните седалки в салоните и пресконференция с Уилем Дефо, все пак, ме накараха да им простя.

В това писание, което няма претенция да бъде ревю, въпреки че има оценки, няма да ви спестя ужасните филми, които съм гледал, тъй като смятам, че е важно човек да гледа и тъпи филми.

Ето ги и заглавията по ред, в който съм ги гледал:

She Came to Me (2023)

(Opening movie)
Режисьор: Rebecca Miller
Оценка: 4.5/10

Познати лица не е еквивалент на добър филм, така че можеше и по-добре да започнат фестивала. Филмът разказва две истории, които се вплитат. Действието се развива в Ню Йорк, където виждаме Стивън (Peter Dinklage), нерешителен композитор, който преминава през така наречения „writer’s block”. На екран той е придружен от Катрина (Marisa Tomei) и Патриша (Anne Hathaway), които също имат явни личностни проблеми, по които работят или не чак толкова.

Паралелно се развива история за двама млади влюбени – Тереза (Harlow Jane) и Джулиън (Evan Ellison), които изпитват трудности във връзката си, тъй като се оказва, че майката на Тереза е чистачка в дома на Джулиън. Без да издавам повече в естеството си филма борави с много специфични стереотипни персонажи, но нищо повече. С едно изречение – нескопосан и неловък опит да се засегнат социални теми и стереотипи. Въпреки това не е досадно за гледане, така че може да му дадете шанс.

 

Blackberry (2023)

Режисьор: Matt Johnson
Оценка: 9/10

Определено един от любимите ми филми от целия фестивал. Няма да лъжа – очаквах да бъде много по-документално и информативно. Вместо това станах свидетел на страхотно разказана история с много добър хумор и брилянтна актьорска игра. Филмът разказва историята на небезизвестната компания за мобилни устройства BlackBerry или както някой каза: „телефоните с копчета, които всички имаха преди Айфон”.

От началото до края на филма всичко е супер динамично и успяващо да въвлече зрителя по страхотен начин. Докато съпреживяваме burnout-а на Джим (Glenn Howerton), който е „бизнес акулата” и CO-CEO на компанията и Майк (Jay Baruchel), който е мозъкът зад BlackBerry, сме под постоянен обстрел от страхотен хумор, който е дело на режисьора и най-добър приятел на Майк във филма.

Личи си, че хората, които са работили по филма, се занимават с комедия професионално. Отвъд комедията виждаме възхода на една компания, която за няколко години успява да вземе почти 50% от пазарния дял на мобилни устройства, а в днешно време притежава 0%. Забележки – никакви, просто ви препоръчвам да го гледате веднага щом имате възможност.

 

Someday We’ll Tell Each Other Everything

Irgendwann werden wir uns alles erzählen (2023)
Режисьор: Emily Atef
Оценка: 1/10

Меко казано това е един най-тъпите филм, който гледах на фестивала и въобще някога. Този филм е мъка и имам чувството, че съм го гледал 6 часа, а не 2. Действието на това мъчение, наречено филм, се развива в немско село през 90-те. Започва що-годе обещаващо, въвеждайки ни в живота на Мария (Marlene Burow) – момиче, което живее със семейството на приятеля си, Йоханес (Cedric Eich). Без никаква конкретна подбуда тя решава да му изневери с простоватия груб съсед Хенер (Felix Kramer), който е с 20 години по-стар от нея. Това е горе-долу?

 

The Survival of Kindness (2023)

Режисьор: Rolf de Heer
Оценка: 5,5/10

Добре сниман експеримент. Филмът разказва историята на чернокожа жена (Mwajemi Hussein), която е оставена в клетка в пустошта. След като успява да се измъкне, героинята започва да броди в свят, в който върлува смъртоносна кожна болест. По пътя си тя се среща с много недобронамерени хора, било то заради расизъм, или просто защото условията ги карат да бъдат такива, но в нея виждаме някаква своеобразна детска добрина.

Няма да е спойлер, ако кажа, че филмът не разчита на диалог (има доста ASMR), а когато присъства говор, то той е нечленоразделна реч. Много исках да ми хареса този филм, но просто не успя да ме въвлече в историята достатъчно. Въпреки това е любопитен филм, така че препоръчвам на тези, на които им се гледа експериментално кино.

 

The Adults (2023)

Режисьор: Dustin Guy Defa
Оценка: 7,5/10

The Adults ни запознава със семейство, състоящо се от 3 деца без родители. Ерик (Michael Cera) е големият брат, Рейчъл (Hannah Gross) е голямата сестра, а Маги (Sophia Lillis) е малката сестра. Ерик се прибира вкъщи за уикенда, макар и престоят му да е по-дълъг от планираното. Още в началото става ясно, че семейните проблеми са на лице. Ерик се държи студено и незаинтересовано. Рейчъл е станала кисела и заядлива, а Маги е решила да напусне училище.

Измежду всичко случващо се и тримата се опитват да намерят начин да се сплотят отново. Това е труден процес, през който се опитват да минат по свой начин. Това, което ги обединява, е носталгията като метод на общуване. Неведнъж ставаме свидетели на сцени, в които семейството започва да имитира измислени герои, чрез които са си комуникирали като деца. Всичко това се случва на фона на една чаровна неловкост и несигурност.

По много приятен начин филмът изобразява трудностите да имаш семейство, което се опитва да бъде функционално, адаптирайки се по промените, които преживява всеки член, когато расте. Разбира се, актьорската игра е страхотна, а сцената с шегата за Цар Лъв е златна.

 

Manodrome (2023)

Режисьор: John Trengrove
Оценка: 6/10

С две думи филмът е за toxic masculinity, но има доста какво да се желае. Jesse Eisenberg играе страхотно ролята си на мъж, който се опитва да бъде и да не бъде много неща едновременно. Adrien Brody по-скоро разочарова с ролята си да бъде лидер на мъжка секта.

Ралфи (Jesse Eisenberg) е шофьор на Убер в Америка, който има бременна приятелка. Персонажът на Aisenberg е лесно раздразнителен, но и много объркан мъж, който има много ясно изявен проблем с чувството си за мъжественост. По стечение на обстоятелствата попада в своеобразна секта, която пропагандира токсичната мъжественост и третира жените като хора, на които не можеш да се довериш. Неизбежна е препратката към Andrew Tate, макар и режисьорът на филма да твърди, че разбрал наскоро за „алфа-мъжкарят”.

Идеята за филма не е нещо, което не сме виждали, темите, които докосва не са нещо, което не сме чували – токсична мъжественост, желание да получиш уважение от света, както и страх от това да бъдеш изоставен и страх от това да проявиш несигурност и уязвимост. Филмът съчетава тези въпроси, които разделят днешното общество по вълнуващ начин, но за жалост не успява да задълбае в тях, а просто да ги загатне.

 

The Eternal Memory / La memoria infinita

Режисьор: Maite Alberdi
Оценка: 9,5/10

Филмът е документален и се развива в Чили. Разказва историята на Аугусто (журналист) и Паулина (актриса). Те са заедно от 25 години, а преди почти 10 Аугусто е диагностициран с Алцхаймер. Филмът е заснет в последните 4 години и показва една нова, специална страна на любовта. Не само чрез грижата, която Паулина полага на Аугусто, но и чрез малки жестове и специалната им интимност.

Макар и да е рецепта за рев, особено в моментите, в които виждаме болката и на двамата, не сме лишени от чаровни и забавни моменти. Колажът от спомени създава едно приключение на човек, който цял живот е писал, за да предотврати колективното забравяне на събития, както и трогващата неразрушима любов на Паули и Аугусто.

 

Past Lives (2023)

Режисьор: Celine Song
Оценка: 6,5/10

Режисьорският дебют на Celine Song беше доста позитивно приет от публиката. Past Lives е филм, който говори по един начин, изпълнен с дълбоко чувство – за съдбата, връзките ни с хората, изборите, които правим или не правим, както и неосъществената възможност за любов.

Тонът на филма е много спокоен, но успява да създаде постоянно напрежение. Нора (Greta Lee) емигрира на 12 години с родителите си от Южна Корея в Канада. През следващите две десетилетия по случаен или не чак толкова случаен начин установява контакт отново и отново с приятел от детството – Хае Сунг (Yoo Teo). Историята се развива докато Нора преследва мечтата си да стане писател, а по пътя се жени за писател – Артър (John Magaro).

За жалост, още един филм, който исках да ми хареса, но не успя да ме въвлече. Това, което на мен ми липсваше, а явно и на други, но е по-скоро плюс за филма, е дълбочина на героите. Смея да твърдя, че единственият добре изграден персонаж е този на Артър, а той е по-скоро второстепенен герой. Абсолютно не успях да повярвам, че има някаква връзка, било то романтична, или не, между Нора и Хае Сунг.

Много повече изглеждаше като просто романтизиране на детството и просто чувство на неупотребена възможност, вместо реална привързаност към отсрещния. Не може да се разчита на това, когато се опитваш да вмениш на зрителя, че между героите има силна връзка и привличане. Краят на филма е добър, но на първите две части трябва да бъдат ошлайфани за да се предаде идеята. Все пак го препоръчвам, тъй като явно масовата аудитория успява да го съпреживее и да повярва на историята.

 

The Shadowless Tower / Bai Ta Zhi Guang (2023)

Режисьор: Zhang Lu
Оценка: 8,5/10

На първо четене може да прозвучи сложно, но филмът разказва историята на разведен критик на ресторанти, който има дъщеря, която живее при сестра му и нейния мъж. Малката дъщеричка е абсолютната звезда на филма, всяка сцена с нея се чувства като най-добрия захарен памук, от който искаш още. Хуморът е типичен за азиатското кино, но впечатляващото е, че въпреки културните препратки, които са тясно свързани с Китай, все пак успява да бъде забавен.

Докато поддържа блога си за храна, той работи със значително по-млада фотографка, с която прекарва голяма част от времето си и попадат в особени, може би романтични отношения. Героят няма никакъв контакт с баща си още от ранна детска възраст, докато не разбира за местоположението му и по особен начин възобновява връзката си с него. С всичко, което се случва критикът на храна започва да преосмисля ролята си на баща, син и половинка.

В този докосващо драматичен филм режисьорът изследва опита за възстановяване на всички емоционални и духовни фрагменти, които са изгубени по време на живота ни, за да ги предпазим от забравяне. „Хората се приближават един към друг и отново се отдалечават, но образите и звуците остават, за да свидетелстват за преминаването им.”

 

#Manhole (2023)

Режисьор: Kazuyoshi Kumakiri
Оценка: ?/10

Това е ужасен филм. Обаче не е мъчително ужасен както беше онзи по-горе. Ужасен е с абсурдността си. Става въпрос за човек, който пада в шахта. Няма да ви издавам повече, но 90% от филма се развива в тази шахта. Абсурдно е колко е абсурден този филм, но по забавен начин. Абсолютна загуба на време би било да го гледате, но поне ще ви е забавно, а пък и plot twist-а в края, макар и очакван, е страхотен финал точно за този филм.

 

Inside (2023)

Режисьор: Vasilis Katsoupis
Оценка: 7,5/10

Може би филмът, който очаквах най-много. Willem Dafoe владее екрана и е абсолютно брилянтен, както във всяка своя роля. Получих каквото исках – Willem Dafoe се пренася от заключеник на остров – Lighthouse, в заключеник в пентхаус. Този път шоуто е само негово и ставаме свидетели на героя му – Немо, който е крадец на картини и се опитва да се измъкне от този минималистично обзаведен мезонет.

Докато минава през всякакви видове кризи, опитвайки се да не се отчая напълно от ситуацията си, героят разрушава всичко в апартамента в опит да намери начин да излезе. В началото си филмът ни въвежда в едно минималистично и естетически издържано място. В края виждаме същото място, но осквернено и опустошено, но може би е трябвало да бъде разрушено.

Willem Dafoe, операторската работа, дизайнът на сета и цялостната атмосфера на филма привидно работят, но има какво да се желае на сценарно ниво. Очевидно една от идеите за филма е да говори за изкуството, но изборът на режисьора да дискредитира всяко друго изкуство, освен изобразителното, си противоречи.

 

Reality (2023)

Режисьор: Tina Satter
Оценка: 4/10

Филмът е по истинска история, като дори диалогът е взет от записи на ФБР. Виждаме познатата от Euphoria, Sydney Sweeney, в първата си сериозна роля – Reality Winner е бивш разузнавателна общност и е отговорна за изтичането на разузнавателен доклад, описващ руска намеса в изборите в САЩ през 2016 г.

Концепцията да се пресъздаде всичко, дори като диалог, привлича вниманието, но просто историята не е достатъчно заинтригуваща. През цялото време се създава съспенс, който остава неоправдан.

 

Music (2023)

Режисьор: Angela Schanelec
Оценка: 2/10

Страшно красив филм, но уви, доброто, което мога да кажа за него, е горе-долу това. Филмът пресъздава мита за Едип и съм сигурен, че ако някой го гледа без да е прочел резюмето по никакъв начин не би разбрал, че това е идеята. Няма почти никакъв контекст за каквото и да е от случващото се. По никакъв начин публиката не е обвързана с героите. Диалозите (когато ги има, защото почти липсват) са ужасно сухи и глупави. Освен ужасно разказана история, филмът ни дава и безсмислено статични дълги сцени. Абсолютна трагедия. 🙂

 

Infinity Pool (2023)

Режисьор: Brandon Cronenberg
Оценка: 5,5/10

Още един филм с брилянтна актьорска игра и слаб сценарий. Сякаш са направили всичко във филма с огромно внимание към детайла, сценарият е останал последен и са нямали време.

Габи Бауер (Mia Goth) успява да доминира и да съблазнява всеки през екрана. Aleksander Skarsgard може да играе посредствен писател до края на живота си и ще му се получава супер.
Отново, операторската работа е отлична, сет дизайнът е на много високо ниво. В случая дори диалозите са добри, но просто идеята за луди богати хора, които си играят с живота, е доста зле поднесена. Независимо от това, филмът влиза под кожата лесно и въпреки глупавата история, ако сте в правилно настроение, по-скоро ще ви хареса.

 

От Берлин разказва Илин Димитров

 

Може да харесате също: