Neon Bible от Arcade Fire на 15 години

В музикалната журналистика се оказва, че има стриктни правила кога да използваш даден жанр като определение за група. Пост-хардкор е жанрът, който се заражда след пост-пънк емо музиката и прилича на метъл, но с повече синтезатори. Регетон е специално латино поп, обаче съвременният латино рап си е отделна категория. А пък ако се чудите какво пускат по италианските нощни клубове: Italo Dance.

Инди обаче едновременно улеснява и обърква и най-опитните меломани.

Улеснява, защото всичко може да е независима музика, (а инди идва именно от independent). Лепваш инди пред рок, поп, итало денс или каквото чуеш по радиото и никой не може да ти каже, че не си прав. Но това създава и голяма главоблъсканица, защото инди музиката, която познаваме като стереотипно и праволинейно инди, все пак си има характерни звук и теми.

Инди най-често е подразделение на рока, по-меко и мелодраматично, от време на време се появява оркестър, много акустични китари в американа стил… Като тематика, обикновено се сещаме за дълбоки изповеднически лирики, обърнати към вътрешния свят на човека, търсещ катарзис или просто покрив, от който да покрещи.

За да обърка съвсем всички и всичко, на 5 март 2007 г. канадската (уж) инди банда Arcade Fire издава Neon Bible. Едва втори албум за групата, Neon Bible още тогава впечатлява музикалните критици. Наричат го „голямо отклонение от познатото и предвиденото за Arcade Fire” (Pitchfork review).  Първият им албум Funeral е типично инди – от музиката до тематиката. Но Neon Bible наистина е музикално явление за времето си, а и остава такова 15 години по-късно.

Говорейки за революции, Arcade Fire спретват такава в само 47 минути.

На първо слушане, албумът не изглежда да е чак толкова новаторски. Това е така обаче, защото не го поставяме в контекста на времето, когато е издаден. Neon Bible използва похвата prosody или word-painting на съвсем ново ниво. При този похват музиката следва текста на песента. Много ярък пример за word-painting имаме в песента на MC Hammer “Can’t Touch This”,  когато музиката спира за момент при думите „Stop! … Hammer time!”.  Word-painting винаги е било просто закачка по средата на някоя песен, добър ориентир за музикантите за текста и начин да се ангажират слушателите, дори да се включат към изпълнението. (Колко пъти самите вие сте казвали в такт “Stop! … Hammer time!”? Именно.)

Този похват е сърцето на Neon Bible и причината албумът да е толкова революционен.

Музиката директно рефлектира тематиката на отделните песни. Първата песен, “Black Mirror”, разказва за дигиталната революция и как всеки екран се превръща в черно огледало и така технологиите ни карат да се вглеждаме все повече в себе си, а може би и позволяват други също да виждат само едно отражение на това кои сме ние. Музиката звучи като филмова тема, което е първи пример за това как идеите на лириките са свързани с мелодиите. Все пак още тогава започва ерата на домашното кино, DVD-тата са навсякъде и хората често прекарват по 2-3 часа седнали пред едно черно огледало…

Ако продължим нататък, похватът word-painting става все по-силен елемент от албума. Втората песен “Keep the Car Running” звучи точно като песен от плейлист за пътуване, типичната американа акустична китара, която съпровожда всеки моторист и пътешественик от Северна Америка. С третата песен, на която е и кръстен албумът, навлизат в болната тема за религията като машина за манипулация. Затова и песента звучи точно като напевни песнопения, повтаряйки “Neon Bible, Neon Bible… Not much chance for survival if the Neon Bible’s right”.

Четвъртата песен, “Intervention”, звучи като войнишки марш,

с който биха изпратили войниците към фронта, защото е именно антивоенна песен. “Black Wave/Bad Vibrations” е песен за имиграцията, бягството и забравянето, която отново ни връща към филмовата музика, но с хор от женски гласове, които много напомнят за морски сирени. Може би правят препратка към “Good Vibrations” на The Beach Boys, но това отново е част от word-painting-a, защото използват звънчетата, които в песента на Beach Boys звучат като летен бриз, а в музиката на Arcade Fire напомнят аларма.

“Ocean of Noise” започва с репликата “In an ocean of noise/ I first heard your voice/ Ringing like a bell” и тогава чуваме тази камбана в ниските акорди на пианото. Отново има елементи на военна музика, но този път много по-мрачна и дори злокобна, сякаш присъстваме на военно погребение. “The Well and the Lighthouse” е възкресението на този войник и музиката напомня на църковни звънчета, които можем да чуем във Великденското утро. “(Antichrist Television Blues)” ни връща към американа корените на инди музиката, но това е само защото сякаш слушаме изповедта на един средностатистически северноамериканец, богобоязлив и доволен от клетката, в която сам се е затворил.

“Windowsill” е една от песните, които звучат повече като стила на Arcade Fire от първия им албум Funeral, може би и защото с тази песен те заявяват ясно, че са лице на новото и се изправят срещу статуквото, срещу войната, срещу сляпото подчинение, срещу пропагандата, срещу лъжите, срещу несправедливостта…

Tова е един нов химн на протестиращите и на мислещите.

С “No Cars Go” те се освобождават от похвата word-painting, защото е и песен за освобождаването, за бягството от познатото и сътворението на непознатото. Ако “Утопия” на Томас Мор беше песен, тя би била именно “No Cars Go”  на Arcade Fire.

Албумът Neon Bible завършва с последния затвор, от който трябва да се освободим: самите ние. Песента “My Body is a Cage” стана много известна напоследък покрай сериала “Euphoria”, но тя винаги е била много емблематична за поколението, израснало в свят на стереотипи и тихо психично насилие; свят, едновременно изпълнен със страх от бъдещето, но и който се движи с такава скорост към него, че вече е изгубил представа за времето. Музиката изгражда идеята, че единствената вяра, от която имаме нужда, е тази в собствената ни сила на духа. Подчинението на външни сили превръща телата ни в клетки, построени от чужди представи, никога наши напълно, и затваря вътре душата.

Да слушаме Neon Bible днес трябваше да е само като спомен за едни смутни времена:

Разгара на войната в Ирак, несигурността от развитието на технологиите, консумеризъм навсякъде и началото на края на климатичната криза и пре-замърсяването на водните ресурси. За съжаление, преживяваме същите неща. Сякаш плочата се е извъртяла цялата и сега сме пак в началото. Само 15 години по-късно вече не помним грешките и страховете, които не трябваше да повтаряме. Но все още сме съвсем в началото на новото превъртане на плочата. Все още можем да си спомним и да сменим музиката.

Не е късно. Можем да спрем. Можем да се освободим. Можем да се преродим. Но нека не ни отнема толкова много време, както преди. Нека не даваме на миналото повече сила, отколкото е нужна. Историята някога е зависила от нас. Сега сме в ерата на бъдещето, няма смисъл да живеем в ретроспект. Като ехо звучат думите на Arcade Fire, изпети преди повече от десетилетие в “Intervention”: “Stop now before it’s too late”.

От Яна Ц. Пеева