Антропологията като място за срещи

Сподели с приятели

(или как светогледът ми се промени за два семестъра)

Един от най-интересните разговори, които водих през първата си година като студент в Берлин, нито беше с участието на професор, нито се проведе в академична среда. Ситуацията, която доведе до него всъщност звучи малко като началото на виц. С четирима колеги по „Социална и културна антропология“ бяхме седнали в бар и се чудехме как точно да обясняваме накратко това, което следваме, на незапознати.

Един от нас веднага вдигна ръце: „Аз много често мисля за специалността ни като за социология. Така или иначе двете науки са почти еднакви.” Аз обаче веднага възразих – антропологията все пак използва напълно различна методика. Трети обърна внимание на това колко абстрактна е концепцията култура в антропологията в сравнение със социологията. Същият човек допълни, че разбира разликата между двете науки, но трудно може да я изрази не само на разбираем език, но и по принцип. Най-изненадващо беше изказването на четвъртия в компанията, което тласна дискусията в посока, която останалите дори не бяха обмисляли:

„Според мен антрополозите до някаква степен пишат историята в сегашно време”.

Излишно е да казвам, че дълго време не оставихме темата, която в даден момент прерастна в нещо много повече от „какво следваме”. Някак успяхме да обсъдим всички ключови концепции от последните два семестъра, да споделим кои от тях са оставили най-голяма следа в съзнанието ни и да направим предположения за всичко, което тепърва предстои да научим.

Ако този разговор ми показа едно, то е колко различно възприема всеки от нас специалността ни. Макар и през първите семестри да разполагахме с едни и същи учебни материали и да посещавахме лекции и семинари, водени от същия колектив от преподаватели, всички си бяхме създали своя собствена представа за понятието „антропология” – основана на образованието, което получаваме, да, но и значително повлияна от личните ни вярвания и преживявания.

Веднъж осъзнала това, не можех да спра да се питам – кои уроци напълно промениха перспективата ми? Как опитът ми помогна да осмисля всичката нова и интелектуално предизвикваща информация? Какво е антропологията за мен самата? За да отговоря на тези въпроси, е нужно да преразкажа някои от ключовите концепции, обсъждани през първата година в тази специалност, и да ги обвържа с примери. Надявам се в процеса да успея да отключа и вашия интерес към антропологията (или поне да ви накарам да преосмислите начина, по който възприемате света около себе си – както се случи и с мен).

Идеята „култура” е многозначна и подлежи на критика

Не е нужно човек да следва нещо, свързано с концепцията култура, за да осъзнае колко много интерпретации има тя. Културата може представлява системата от идеите, обичаите и социалните поведения, споделяни от дадена група от хора. Тя обаче може да бъде и своеобразен родов термин за всякакви видове изкуство – музика, литература, кино и много други. Едно контроверсиално тълкувание, което за жалост все още е в широка употреба, е на културата като показател за социалното развитие, като синоним на думата „цивилизация”. Няма как да изредя всички дефиниции на понятието, а и не това е целта на статията.

Слушайки първата си лекция, както всеки друг бях наясно с многозначността на думата. Въпреки това се чувствах просветена, когато се запознах с редицата критики, касаещи употребата ѝ. Научих например, че много често хората виждат неразривна връзка между дадена култура и мястото, на което се практикува, но и че тази асоциация далеч не е релевантна в глобализирания ни свят.

Разбрах, че описването на социални феномени под общия знаменател „култура” позволява замразяването им във времето, наблюдението им като нещо, което не подлежи на промяна и не се влияе от външни фактори. И това схващане, че културните елементи съществуват във вакуум, води до възприемането им като нещо хомогенно, което бива изживявано по един и същи начин от всички хора, до които се отнася. Сякаш кохерентността на практиките на една общност е даденост и участниците в нея не могат да проявяват различия или да влизат в конфликт едни с други.

Но всички тези конотации на думата са неправилни –

дадена култура може да съществува на много места едновременно и постоянно да бъде променяна както от практикуващите я, така и от околния свят. Тя представлява нещо различно за всеки, който се асоциира с нея, и именно заради тези несъответствия от човек на човек не подлежи на разглеждане като взаимосвързана, логическа цялост.

Знаейки това, още от първата седмица на следването си се опитах да не мисля за преживяванията си като част от „немската университетска култура”. Осъзнах, че практиките, на които ставам свидетел, сигурно не са присъщи на учебните заведения в цяла Германия, или дори на всички специалности в моя собствен университет. Че опитът на всеки студент е повлиян от редица фактори – специалността, учебното заведение, града, провинцията, възрастта по време на следването, пола, националността, етническата принадлежност, езиковите умения по немски, списъкът продължава.

Грешно е да предполагам, че съществува университетска култура, която се извисява над всички тези фактори и гарантира на всекиго сходно изживяване. Да не говорим, че започнах следването си по време на COVID-19 – пандемията добавя изцяло ново измерение на всичко, описано досега. И в този ред на мисли…

наистина е трудно да прозреш начините, по които светогледът ти е повлиян от контекста на собствения ти живот.

Всичко, през което минаваме, оставя следа в начина, по който разсъждаваме и анализираме феномените около себе си. Точно така пандемията повлиява възприятието ми на студентския живот, без дори да го осъзнавам. Може би ако не бях минала през това, щях да имам далеч повече критики към организацията на занятията или преподавателските методи, прилагани в тях. В момента обаче съм най-вече благодарна, защото мога да уча присъствено това, което ми е интересно. И този факт засенчва всеки малък проблем, който някога съм идентифицирала. Който може би далеч нямаше да бъде толкова малък, изживян при други обстоятелства.

Светогледът ми е повлиян и от мястото, където съм израснала, и езика, който говоря като майчин. Всички характерни за България символи, традиции, социални взаимоотношения и поведенчески норми са оформили подсъзнателната ми представа за това какво е „общоприето” и какво не.

Българският език пък ми дава (понякога недостатъчните) инструменти да описвам и осмислям нещата, които наблюдавам. Това, разбира се, не значи, че не мога да се противопоставям на българските норми – все пак никоя култура не е хомогенна и кохерентна, както уточних по-горе. Но в много случаи приемането на нови идеи изисква съзнателното деконструиране на подсъзнателни, „вродени” такива.

Затова и „културните очила” (измислени от Франц Боас), които не отразяваме, че носим, са толкова популярна концепция в антропологията. Във всеки момент от живота си ние гледаме през лещите на собствения си житейски опит, затова е практически невъзможно да възприемаме света по същия начин като някого другиго. Но това не е непременно нещо лошо – именно различията в гледните ни точки позволяват толкова многобройни перспективи в социалните дискурси.

Не можем да свалим културните си очила,

затова и няма смисъл да се залъгваме, че съществува такова нещо като обективно отразяване на социални и културни феномени.

Антропологията е субективна наука без значение кой какво се опитва да репрезентира. Ако говоря за собствената си българска култура, то аз съм повлияна от изживяванията си в нея и трудно мога да запазя дистанцията, нужна за възможно най-обективно отразяване. Ако пиша за общност, към която не принадлежа, то аз нямам достатъчно контекст, за да интерпретирам правилно всичко, на което ставам свидетел. В този случай дистанцията ми е прекалено голяма, а различният ми произход не помага да я скъся.

Затова е важно човек да се примири с факта, че няма как да бъде обективен.

И това се отнася не само до антропологични проучвания, но и до всеки аспект от ежедневния ни живот. Редица дискурси щяха да бъдат толкова по-продуктивни, ако хората бяха запознати със своята позиционалност и рефлектираха как тя повлиява мненията и интеракциите им. Всеки от нас има мнозина преплитащи се идентичности, които са съществена част от личностите, които сме. Зачитайки факта, че тези многобройни позиции не ни позволяват обективност, ни помага не само критично да анализираме информацията, с която боравим, но и да сме по-отворени към светогледите на хората, „различни” от нас.

И говорейки за различие трябва да спрем да разграничаваме себе си от “другите”, когато говорим за култура

Голяма част от утвърждаването си като наука антропологията (или етнологията, както се е казвала в самото начало) претърпява по време на колонизацията. Тогава западните учени получават финансиране от правителствата си, за да изучават и описват колонизираните народи. Чрез текстовете, които впоследствие разпространяват у дома, те постигат две цели – създават конкретна представа за западната самоличност чрез сравнение с чуждата и се уверяват, че опресираната позиция на „другите” остава некритикувана и следователно – непроменена.

Антропологията е преминала през много промени оттогава.

И до ден днешен се правят усилия този европоцентричен, колониален начин на мислене да бъде не само изкоренен от науката, но и открито осъждан и дискутиран. Въпреки това резултатите от него все още се наблюдават в светогледите на много хора. Скорошен пример е бежанската вълна от 2015 г., когато сантиментът „ние срещу другите” се наблюдава в медии из цяла Европа и сред обществото като цяло.

Затова вместо да се съсредоточаваме върху различията си с „другите”, е по-добре да анализираме как си взаимодействаме с тях и по какъв начин произходите ни повлияват на тези интеракции. Така не отричаме възможните разлики, но изместваме акцента от тях и избягваме да се самоопределяме на базата на несходството с „другия”. Това намалява и риска да говорим за „другия” от място на привилегия, изобразявайки го по потенциално генерализиращ или дори принизяващ начин.

Несъмнено най-интересният конфликт в антропологията е този между антрополога и самия него. Защото е наистина трудно да осъзнаваш, че няма как да си обективен наблюдател и няма как да идентифицираш всичките си предубеждения сам. В същото време рано или късно би ти се наложило да говориш за хора, с които имаш малко допирни точки. Как подхождаш в такъв случай, за да не пресъздаваш вредни стереотипи?

Рефлектирането над събраната информация е най-добрият ти приятел

След тези два семестъра първата асоциация, която ми хрумва, щом чуя термина „антропология”, винаги е думата „рефлектиране”. Умението да анализираме от няколко перспективи информацията, която възприемаме, определено е по-трудно, отколкото звучи, и се случва на повече нива, отколкото човек би предположил.

В началото на проучването например се рефлектира върху собствената позиционалност и по какъв начин тя би повлияла събирането на информация. Избраните методи на изследване добре се обмислят и се заменят с нови в случай, че бъдат определени като неподходящи. Въпросите в интервютата минават през няколко ревизии, за да не намеква формулировката им наличие на „правилен” или „грешен” отговор.

По време на наблюденията антропологът описва не само нещата, на които става свидетел, но и говори за своята роля в ситуацията и как тя може би води до напълно различното поведение на околните. В самия край при описването на резултатите в научен труд човек рефлектира и върху използвания език и структуратата на текста си, защото дори те могат да конотират информацията по един или друг начин.

Историята на антропологията се характеризира с грешна репрезентация и поддържането на нелегитимна власт. Затова и рефлектирането над миналото, но и над знанията, които биват събирани и разпространявани в настоящето, е толкова важно в тази наука. Част от това рефлектиране е и осъзнаването, че заключенията, които правиш сега, може да спрат да бъдат верни в бъдеще – все пак хората и практиките им са непостоянни. Но докато много хора възприемат именно тази липса на конкретика като недостатък на антропологията, аз я намирам за вълнуваща. Защото тя е причината нито една тема да няма изчерпване, а всеки изследователски принос да е от значение – без значение колко хора в колко малък момент от историята запечатва.

Изговорила всичко това, нека се върна към главния въпрос на тази статия, вдъхновен от разговора ми с колегите в бара:

Какво точно означава антропологията за мен?

В духа на специалността си мога да кажа, че точен отговор на този въпрос не мога да дам, защото значението винаги ще се изменя спрямо обстоятелствата в живота ми. Но в момента на писането на тази статия антропологията за мен е като едно „място за срещи”.

Място за срещи между хора с различни произходи, които далеч не възприемат света еднакво, но са отворени да работят едни с други и да се опитат да разберат различните си перспективи. Място за срещи от колаборативен, но и дискурсивен характер, където всяка интерпретация подлежи на задълбочен анализ и конструктивна критика. Място, където различните социокултурни теми се преплитат, за да покажат пълната картина на нечий живот в даден момент от историята.

Но най-вече място за срещи между студенти от всякакви държави с разноцветна палитра от интереси и причини да следват точно тази специалност. Уникалните ни гледни точни правят всеки разговор заедно градивен и запомнящ се – без значение дали той се случва в семинарна зала или в някой случаен бар.

От Жени Янева

Литературни препоръки:

Matthew Engelke – „How to Think Like an Anthropologist” (2018)

James Clifford, George Marcus – „Writing Culture: The Poetics and Politics of Ethnography” (1986)

Lila Abu-Lughod – „Writing Against Culture” (1991)