Алекс Търнър на 37

Сподели с приятели

Единственият рожденик днес (06.01.), когото “познавам”, и не се казва Йордан

Ще ми се тази статия да започваше така: “Алекс Търнър привършва второто си сухо мартини в претъпкан бар в Манхатън, докато ми разказва за първите си подвизи из Ню Йорк отпреди десетилетие.” Но така започва само статията на Патрик Дойл от Rolling Stone, която ме вдъхнови изобщо да започна да чета повече музикални репортажи, а после и да ги пиша.

Алекс Търнър. Ключова фигура в израстването на всеки младеж роден след 2000-та. За мен беше вдъхновението да започна да се занимавам с музикална журналистика. За други, като Виктория от Maneskin, да започнат да изпълняват музика. За момчетата той приготви поне 15-тина песни, с които да впечатляват изгорите си. За момичетата: пълен саундтрак за романтичния филм в главата им.

Най-интересното е, че той никога не е бил просто Алекс Търнър. Той претърпява толкова много метаморфози, че можем да го сравним с Дейвид Боуи. Но за разлика от Боуи, Алекс Търнър не го прави нарочно, а просто се пуска по течението на собственото си вдъхновение. Не се притеснява да прави скокове от един жанр в друг, от една визия в трета, от един проект към пети.

А още по-впечатляващо е, че успява да спечели сърцата на феновете си във всяко едно преображение, независимо дали е емо с прическа като на Джордж Харисън, както е през 2009 г., или като малко странния съдържател на лунната космическа станция и казино от 2018 г. Нека отворим семейния албум на Arctic Monkeys и се порадваме на брилянтните моменти на Алекс Търнър.

Алекс Търнър от 2002 г.

16-годишно пънкарче от Шефийлд, Англия, което дразни квартал, заедно със съседчето Мат Хелдърс на барабани с разни поостарели пънк изпълнения. Местните типично английски пъбове се пълнят с млади колежанчета и гимназисти, дошли да слушат Алекс, Мат и компания (Джейми Кук и Анди Никълсън тогава), за ужас на закоравелите пънкари от 70-те и останалите редовни бира-ценители. Правят кавъри на The Beatles, The White Stripes и други класики. Свирят и по училищните церемонии.

Алекс Търнър от 2006 г.

20-годишен и тъкмо попривършил колежа, вече попорасналият пънкар продължава да дразни квартала, заедно със съседчето и приятелите си. Но те вече пишат албум. За този проект към групата се присъединява и Ник О’Мали. Изгряват на локалната сцена ярко с албума Whatever People Say That I Am, I’m Not. Алекс Търнър в този албум е, накратко, нешлифован диамант.

Слушайки албума, се усеща колко много усилия му отнема да контролира гласа си, който все още мутира. Някак този съвсем момчешки тембър е в пълен контраст с дисторжъна на китарите и точно това прави албума толкова запомнящ се. От тази ера са останали песни като “I Bet You Look Good On the Dancefloor”, “Mardy Bum” и “When the Sun Goes Down”, вече превърнали се в типа песни, без които един английски купон не може да го бъде.

Алекс Търнър от 2007 г.

Ако някой може да се развие до такава степен, че да стане звезда на местната сцена само година след официалния си дебют… това би бил Алекс Търнър. И той го прави в албума Favorite Worst Nightmare. Тук вече и самата група звучи доста по-хармонично. Характерният преди контраст между музиката и тембъра на Алекс Търнър вече го няма. Заменен е с просто оригинално звучене, което изобщо не е инцидентно, а много добре премислено.

В този албум много силно се усещат: влиянието на рока от 60-те в песни като “Only Ones You Know”, любовта на групата към Ramones и The Clash, която определя настроението на “Balaclava”, “Do Me A Favor”, “Brianstorm” и вече някои експерименти като “505”. След като именно експериментите печелят най-голямо внимание, пънкарчето Алекс се оттегля от сцената. По това време той създава втората си група с друг добър приятел, Майлз Кейн – Тhe Last Shadow Puppets. С дебютния им албум The Age of the Understatement се хвърлят директно към експериментален жанр, който аз бих нарекла “филмов рок.” Това е и моментът, в който от пепелта на пънкаря, се ражда поетът Алекс Търнър.

Алекс Търнър от 2009 г.

Всеки фен на Arctic Monkeys, който иска да докаже, че си е заслужил да носи тениска на групата навсякъде, а не му е подарък, защото е изслушал три песни от AM, ще избере Humbug за свой любим албум. Само дано и да са го слушали наистина, защото този албум абсолютно си заслужава вниманието и похвалите (които навремето май не са чак толкова много). Макар че остава в стилистиката на пънка и рока от 70-те, звученето си е новаторско.

Основното, с което впечатлява този албум, са смелите и доста поетични текстове на песните, разбира се, съставени от Алекс Търнър. Поетични в смисъл, че отнема часове взиране в тях, докато разбереш “какво иска да каже авторът на произведението” в първите три реда. За щастие, авторът на тези абсолютни литературни класики като “My Propeller”, “Crying Lightning”, “Pretty Visitors” и “Cornerstone” е жив и е питан за значението и историята на текстовете… само, за да разберем, че такива няма, дори за самия поет Алекс Търнър.

Макар да не е замислен като концептуален албум, Humbug е много внимателно куриран и подреден и се получава илюзията за една обща музикална история (каквато, както вече бе отбелязано, няма. Не я търсете, само се наслаждавайте на гения на Arctic Monkeys).

Алекс Търнър от 2011 г.

Може би твърде много мисъл е влязла в Humbug и The Age of The Understatement, защото следващият проект на Arctic Monkeys Suck It And See минава доста под радара. Песните, макар и прекрасни, звучат по-скоро като остатъци от парчета, които е трябвало да бъдат включени в Humbug. Тук вече се отличава и промяната на тембъра на Алекс Търнър: все по-плътен и нисък баритон, който пасва много добре на тежкия бас, с който Ник О’Мали успява да отличи песните в Suck It And See от стандарта за алтернативен рок навремето.

Връщаме се обаче малко към онзи начален стадии на дисонанс между различните партии в песните. Има сякаш неразбирателство за музикалната посока, в която искат да поемат групата като единица. Усеща се как Алекс Търнър е вече силно привързан към “филмовия рок”, който създава с Майлз Кейн, обаче пък трябва някак да го върже с пънк корените на Arctic Monkeys. Доказателството, че Алекс Търнър вече има и други музикални влечения, е и единственият му самостоятелен албум, който излиза същата година като Suck It And See, и съдържа 6 песни за филма Submarine (2011). Много по-нежен и любовен е в този си нов образ и на всяка песен се връщам към Spotify да проверя наистина ли той е съставил този албум.

Алекс Търнър от 2013 г.

Скипнахте директно на тази част, нали? Как ви знам… Няма лошо. Ерата AM беше и моето въведение в творчеството на Arctic Monkeys. А тя се е случила малко инцидентно: ако не беше турнето на The Black Keys в Щатите през 2013, на което Arctic Monkeys са основна съпорт група, нямаше да можем да се насладим на истинския възход на маймунките. Заради това турне групата трябва да подготви нови песни… и това е историята на “R U Mine?”, “Do I Wanna Know?” и горе-долу всички песни, на които всяка алт мацка знае пълния текст. Не съм изключение.

Това е и ерата, в която Алекс Търнър приема образа на недостъпен мистериозен герой, като тези на Джеймс Дийн. Кожено яке, перфектно зализана прическа, мотор. Макар че прическата и якето влязоха в гардероба му още при Suck It And See, едва в ерата AM той напълно влезе в кожата на новия образ. Според мен успехът на AM се дължи и доста точно на този имидж, който Алекс Търнър си създаде. До такава степен се вглъби в образа, че превърна песните от много добри алтърнатив рок парчета в секси рок класики от калибъра на някои любовни песни на INXS, Billy Idol и Led Zeppelin. Персоната на Алекс Търнър като фронтмен комуникира перфектно тези послания, а кой е отказвал на романтика в музиката някога…

И после настъпи затишие. Hiatus, както върви официалния термин. За феновете на Arctic Monkeys той трая 5 години. Но за феновете на Алекс Търнър в частност, само 3.

Алекс Търнър от 2016 г.

Завръщането на The Last Shadow Puppets беше от висините на AM, но не успя да постигне съвсем същия успех. Което потвърждава теорията ми, че комерсиалността на AM се дължи и доста на персоната на Алекс Търнър в тази ера, защото е последният проект на TLSP, Everything That You’ve Come to Expect. Той се превъплъщава по-скоро в италианския еквивалент на Джеймс Дийн… който няма същата магнетична сила и харизма, а е малко по-отдалечен от реалността. Един странник в странна страна.

Албумът все още е “филмов рок”, но още по-добре миксиран, с малко средиземноморски привкус и отново перфектно подреден, че да напомня за концептуален проект. Прокрадват се интересни експерименти, които са съвсем не на място, но пък без тях сякаш не е завършен албумът, като “Bad Habits”, “Les Cactus” (кавър на песен на Jacques Dutronc, в която, да, Алекс Търнър пее на френски с шефийлдски акцент и аз умирам за това) и “Is This What You Wanted?” (кавър на самия Ленард Коен… има ли какво повече да кажем).

Алекс Търнър от 2018 г.

През двете години между Everything You’ve Come to Expect и Tranquility Base Hotel + Casino Алекс Търнър се преоткрива. Отново. Този път го прави чрез един подарък за рожден ден: пиано на Steinway & Sons, (което възпява е последната песен от Tranquility Base, “The Ultracheese”). Научава се сам как да свири на него… и композира основните части на албума от 2018 на него. Това е първият албум, който Arctic Monkeys базират на пиано композиции и това си личи. Tranquility Base Hotel + Casino има много елементи от класическата и филмовата музика. Албумът не звучи като нещо, което Arctic Monkeys някога биха направили. Но това биха си го помислили само хората, които не са запознати с пълното творчество на Алекс Търнър и неговите интереси, и особено последния му проект с The Last Shadow Puppets.

Ето това вече си е албум, който разказва история. Алекс Търнър този път въплъщава рецепциониста Марк от тази въображаема почивна станция (наричам така Tranquility Base, защото има много соц визия, вижте обложката на албума), който разказва различни истории на хора, преминали през неговото лоби. Този албум е истински шедьовър на съвременната музика, не само защото е толкова смела смяна на курса, по който бяха поели Arctic Monkeys, но и защото изпълнява всичките цели, които изкуството си е поставило по принцип: да забавлява, предизвиква и оценява обществото.

Алекс Търнър е написал може би най-прекрасните текстове в кариерата си: като запазва завоалирания си стил от Favorite Worst Nightmare и Humbug, той привидно разказва историята на космическа одисея, но всъщност ни разкрива тъмните страни на живот сред звездите на Холивуд. Песните съдържат доста смели изказвания за емоционалната нестабилност на някои звезди, за детските им травми, за абсурдните им разхищения… И всичко това изпод маската на един от “лакеите” на тези хора и поклонниците на този начин на живот.

Алекс Търнър през 2021 г.

… Който през август ще акостира с Arctic Monkeys в Бургас за концерт от огромно културно значение, особено след пандемията и който маркира края на поредния hiatus на групата. Току-виж се завърна и аз със статия, която все пак започва с “Алекс Търнър още си пие първата Тетевенска сливова в претъпкан бургаски бар, докато ми разказва как на 37 все още се преоткрива с всеки нов албум.”. За да му честитим рождения ден, си пускаме пълната дискография на Arctic Monkeys, the Last Shadow Puppets, соловите му албуми, изобщо всички парчета, в които участва. Защото го заслужава. И да, това е 37-мият път, в който ще кажа… Алекс Търнър.

От Яна Ц. Пеева