Албуми, които може би сте пропуснали

Мина повече от половината от 2022 г. Музикално доста по-динамична година от 2021, особено със завръщането на концертите на живо в оригиналния им не-рестриктиран облик… Поне за кратко. За едно лято да е дори, пак си заслужава.

2022 може да бъде наречена годината на изненадващите турнета, албуми и претоварени музиканти.

Но и на слушателите изобщо не им е по-лесно. Индустрията става все по-голяма и все по-отворена. Всеки от нас със сигурност има любим изпълнител от голям лейбъл, но и някой много инди, а и силно вероятно някой, който сам се записва и продуцира у дома си. 

Става все по-времеемко и стресиращо да следиш кой какво е издал, изпял, изказал. Музикалните драми са почти толкова ценни като самата музика. Отнемат ни още повече от вниманието, което обикновено можем да дадем за самите парчета, които ни режат и слагат на картонена подложка изпълнителите. 

Стресът да си в крак с времето се пренесе от самите звезди и към техните почитатели, а заедно и с него и стресът да не бъдеш cancel-нат, заедно с любим изпълнител. Отговорностите на меломаните се множат ежедневно, на практика заедно с излизането на нови албуми. 

Но сега е лято! Време е за малко детокс от напрежението. Малко истинска наслада от музиката и всичко, което идва в комплект с нея: концерти, партита, пътувания… За да помогнем малко с тежката задача да релаксирате, ще ви представим някои музикални попадения, които най-вероятно сте пропуснали в общата оглушителна какофония на мейнстрийм музиката. 

АЛБУМИ

Тази година изненада с доста големи завръщания и нови албуми. Измежду тях са новият шедьовър на Kendrick Lamar Mr. Morale & The Big Steppers, възхитителният Dream Fever на Florence + The Machine, леко разочароващият WE на Arcade Fire, незабележителният Special на LIZZO (трудно ще се върне отново на нивото на Cuz I Love You), стандартният Harry’s House на Harry Styles, (от който също очаквах малко повече), изненадващият Renaissance на Beyonce… Наред с още доста издания, които преминаха ярко по музикалния хоризонт на първите 6-7 месеца от 2022, се подреждат и няколко по-нерекламирани албума, които обаче заслужават вниманието на меломаните с приключенски дух. 

Алтернативната сцена се сдоби с две нови примадони:

D’LOURDES с едноименния ѝ дебютен албум и Scene Queen с първото ѝ EP Bimbocore. Двете не може да са по-различни: докато D’LOURDES залага на микс между поп и джазови импровизации с остроумни и закачливи лирики, то Scene Queen се отдава да пренапише дефиницията на pastel goth естетиката и смесва хардкор метъл с поп ала Bella Poarch. А като я гледа човек, не може да си представи това Барби да има сполучливо screamo… Уви, 21 век е, наистина време на разрушаване на стереотипите. 

На поп сцената явно ѝ предстои трансформация, защото ROSALIA се нарежда сред Billboard любимците с MOTOMAMI. Прекрасни интерпретации на фламенко, бачата и регетон откриваме сред 16-те песни от новия албум на испанката. Макар известни да са натрапчивите Chicken Teriyaki и SAOKO, (които, признавам, са много забавни, но просто не са най-доброто, на което е способна ROSALIA (вокално и текстово), аз препоръчвам да дадете шанс на CANDY, BULERIAS, DELIRIO DE GRANDEZA. В тях ROSALIA впечатлява с тренинга си в традиционно латино пеене. Дава нов живот на онзи латино-поп, който оглушаваше улиците през 2004 и 2005 и се намърда в плейлистите на софийските Y2K партита. 

Като заговорихме за нашата Стара София, не мога да пропусна един местен експериментален рапър, който облепи столичните сгради и подлези с един QR код към новия си албум.

Berkelium, който наскоро се прекръсти на Berk Karaah,

и беше мой съученик от по-долен випуск и “съучастник” на най-добрата ми приятелка в театъра на колежа, е машина за продуциране на експериментален бг рап, където римата често бяга, думите са по-тежки и от супер басовия бийт и качеството на звука е на принципа “от дефекта – ефект”.

Следя го от началото на музикалната му кариера, но успя да ме спечели напълно чак след RODINA, пролетният му албум, (защото той оттогава издаде още музика; като казвам машина за музика го имам предвид съвсем сериозно). Мелодиите са агресивни и оригинални, текстовете са закачливи и с неочаквано позитивно послание, а с рап интерпретациите си на стихотворенията “Желание” на Яворов и “Мир” на Славейков (тракове 12 и 13) абсолютно разбива разбиранията ми за произведенията. Албумът е прекрасен синтез на разочарованията и надеждите на модерния български тийнейджър. Чакаме с нетърпение и трети албум да издаде Berk Karaah тази година. 

Връщаме се към алтърнатива

с новата тава на Shilpa Ray, Portrait of a Lady. За киноманите препратката е ясна от самото заглавие на албума, но до последния трак за всеки става ясно, че това е по-скоро политическа критика и протестно изкуство, отколкото намек към филма Portrait of a Lady on Fire. Shilpa Ray твори в сивото пространство между алт рок и блус и с този си албум показва колко удобно се чувства там. Ако в предишните си творби наблягаше на експеримента и шок-елементите, то в този тя се усъвършенства в собствената си ниша и разказва историите, които имаме нужда да чуем, с още по-голяма яснота и целенасоченост. 

Още една група навлиза в нишата на Shilpa Ray и това е St. Paul & the Broken Bones. Познати с интересните си интерпретации на соул и госпъл музиката, този път те се завръщат със съвсем ново звучене. В новия им албум The Alien Coast са запазили извисените и силни вокали в стил баптистки госпъл, но вече са подплатени с доста по-агресивни акорди и синт. Абсолютно неочакван експеримент, който на моменти е много сполучлив, в други не толкова. Оставаме в очакване дали ще се завърнат към оригиналния си стил или ще направят още няколко по-смели крачки към повече фънк-рок звук. И в двата случая няма да има оплаквания. 

Само на един изпълнител аз бих могла да се доверя с експериментите

и това е Jack White. Както винаги с последните си два албума той не разочарова. Всяка нота е премисляна до постигане на съвършенството. От двете тави, които ни сготви Jack White през тази първа половина на годината, аз препоръчвам повече Fear of the Dawn. Това е албум, който е не просто написан и записан, той е “съграден”. Усеща се много силно обсесията на Jack White към винилите, защото дванадесетте трака са просто части от едно цяло. Създадени и направо инженерно проектирани са да напомнят за завъртането на плочата, дори и да ги слушаш през YouTube.

 

 

Ако човек трябва да притежава един албум на винил, аз бих заложила на този. Колкото до самата музика: тя е непоколебимо ексцентрична. Не всеки може да преживее толкова много наслоявания на тежък дисторжън и пронизващи крясъци във високите регистри. Но има толкова много да научим как може да се използват само традиционните хард рок инструменти (електрически китари и сет барабани), за да се създаде илюзията за поп синт, извънземни хармонии и филмова класика. След толкова тежки и едва слушаеми песни (само за истински ценители на Jack White), излиза и Entering Heaven Alive – все някакви продажби и гледания да натрупа тази година от по-широка публика и Jack. 

Завръщане правят и alt-j, при които “експеримент” е просто техният жанр.

Лошото е, че именно заради това, вече не могат да изненадат. Каквото и да поднесат, все ще е достатъчно тяхно, че да го завъртим няколко пъти. Много еуфорична и грандоманска какофония ни представят с The Dream – неподправен шедьовър, който обединява няколко стила в музиката, за да постигне едно музикално пътешествие. Едва ли би получил голямо признание по наградите този албум, а би заслужил… 

 

 

Сякаш машина на времето е била изобретена някъде между всичките видове ваксини, защото получава видения от миналото. Avril Lavigne се върна към пост-пък-емо рока като по чудо след няколко тави с доста по-поп звучене, а Weezer правят от музиката меме. Love Sux на Avril Lavigne се слуша с носталгия. Музикалните препратки към ранните ѝ парчета са способни да разплачат и тези, които са успели да се излекуват от емо фазата. А SZNZ: Spring и SZNZ:Summer на Weezer са два краткосвирещи албума, в които рокаджиите се опитват да импровизират върху Вивалди… И получаваме музикалния еквивалент на филмите на Monty Python, в който възпяват колко много обичат Шекспир. Звучи като нещо, което аз бих написала, ако можех. 

 

СИНГЛИ

Това полугодие впечатли особено и с няколко индивидуални изпълнения. Billie Eilish се завърна с два сингъла, които са още по-натоварени с младежка депресия, но и с политически коментари, и така създава музиката, която вълнува точно нас. Меланхолично припява и CORPSE  с life waster, отново много лична рап балада, която вече не впечатлява само с неповторимия глас на анонимния Twitch streamer и експериментален рапър Corpse Husband, а си е вече много музикално развития му и оригинален стил.

Явно за мнозина е тежко време, защото Joji  се завърна с лек. Glimpse of Us стана голям хит почти мигновено и е един от малкото сингли, които абсолютно си заслужават оувърхайпа. Matt Maeson все още не може да пробие, което е необяснимо за мен, но и тази година се опитва с А Memory Away. Отново меланхоличен сингъл с много потенциал да отговори на нуждите и емоциите на, за съжаление, много хора. 

 

Тук да вдигнат малко градусите и енергията се притичват на помощ емотата и метълите.

MCR официално възкръснаха и започнаха световното си турне под звука на нов сингъл. The Foundations of Decay е великолепен, именно защото е точно като всичките им други творби.

Bring Me the Horizon не се спират напоследък с музикалното съдържание и излязоха с новия сингъл sTraNgeRs, който стилово попада в златната среда между жанра, който си измислиха с amo от 2019 и That’s the Spirit от 2015. А Five Finger Death Punch преди да дойдат у нас за Hills of Rock споделиха IOU, за да тестват колко са верни феновете им и дали ще им научат новите неща преди турнето (феновете на разочароваха, както и групата също).

 

Mother Mother решиха да се включат към борбата с консумеризма (в един по-философски смисъл) и рециклираха песните си Hayloft и Hayloft II в сингъла Hayloft I + II [SMASHUP], който е очаквано добра комбинация и всички от доста време чакахме да получим като официален запис. Куиър артистът Rio Romeo имаше какво да каже за състоянието на света и също се подписа под два нови сингъла с културна критика: Bet и F*ck the Supreme Court. 

Но в надпреварата за най-добър сингъл досега, ако има такава, за мен печели Cash In, Cash Out на 21 Savage, Tyler, the Creator и Pharell Williams. Видя ли песента в предложенията ми в YouTube, трябва да си я пусна поне 4 пъти, преди да се успокоя. Страшно пристрастяващ и един от най-оригиналните сингли като композиция и продуциране.

Pharell did it again. Толкова.

 

За вас, ненаситни меломани, имам още няколко бонус предложения, а които да се порадвате. The Killers преиздават последния си албум в Pressure Machine (DELUX) с нови тракове и подредба. Son Lux направиха саундрака за Everything, Everywhere, All At Once и това е колкото филмова музика, толкова и сигурен бенгър. Paolo Nutini издава нов албум за нежните джаз души – Last Night in the Bittersweet. Machine Gun Kelly тръгна с mainstream sellout на турне. Нигерийската африкан фолк и експериментъл изпълнителка Nneka се завръща след дълго затишие с Love Supreme. И за капак Rammstein са по-цинични и мръсни от всякога в Zeit. 

От лятото са ни останали все още много музика за слушане и много пътища за пътуване. Насладете им се.

 

Яна Ц. Пеева