2021: Музиката, която слушахме
Изминалата 2021-ва година беше свеж полъх в музикалния свят. От слушалките ни зазвучаха отдавна отлагани заради пандемията албуми. Творците най-сетне излязоха на истинската сцена и предложиха незаменими живи изпълнения. Музиката им обаче бе някак по-лична. Те сякаш не се стараеха да задоволят търсенето на пазара, а правеха всичко за удоволствие – като бягство към себе си. От световни звезди като Willow, която звучи все по-зряло и искрено, до локални артисти като Tsuro, неочаквано развил музиканта в себе си, всички откриваха нещо скрито в личността си.
Тази статия не е за най-важните албуми на 2021. Те са безброй много и са нещо прекалено лично, за да даваме оценки. Тя е за албумите, които белязаха годината на хората от екипа ни. Това е техният прочит.
WILLOW
lately i feel EVERYTHING
Помните ли дъщерята на Уил Смит, Уилоу Смит, която през 2010 издаде един поп сингъл, в която пееше за хедбенгинг и коса? Ами забравете я. Нея вече я няма, а тук е WILLOW, 21-годишна бунтарка и глас на GenZ. С предишните си албуми под този мононимен псевдоним Уилоу Смит се определя като експериментъл рапър и вокалист. Но с lately i feel EVERYTHING тя се заема с нелеката задача да възроди тийн-пънка. За създаването на албума твори с ветерани от жанра като партньора си Travis Barker, китаристката Anya Tesler-Mabe, модерните пънкари Cherry Glazerr и неповторимата Avril Lavigne. Работи и с Tierra Whack, рапърка и често наричана “поетеса с бийт”, като реверанс към собствените си (доста успешни) опити в експерименталния хип хоп.
Единственото пънк в музиката от албума обаче са китарите и перкусиите: вокалните партии са си типичните за WILLOW инди феерични хармонии, а синтове ни пренасят в едно AI синтезирано бъдеще на пънка. Запазвайки корените си от попа и екпериментъла и добавяйки пънка като елемент на изненадата, WILLOW отваря вратите си за една нова аудитория: тази на всичките протестиращи тийнейджъри от 2020 и всички протестиращи непораснали деца от бъдещето. Да живее емото…
Яна Пеева
James Blake
Friends That Break Your Heart
Този ми избор първоначално нямаше нищо общо с музиката на Джеймс Блейк, а с един герой от книга, който плачеше на кавъра му на “A Case of You” в продължение на глава и половина. После Spotify Wrapped ми изпрати добре-ли-си имейл, защото това беше и моята най-въртяна песен на 2021. Добре, че излезе Friends That Break Your Heart иначе щях да превърна “A Case of You” в най-въртяната песен в Spotify изобщо. Талантът за миксиране на Джеймс Блейк достига нови висини в последния му шедьовър.
Ако Вивалди имаше синтезатор, той би композирал “Famous Last Words”. Ако Кит Джарет беше инди-DJ, той би миксирал “Life Is Not The Same”. Ако Дебюси семплираше за R&B музиканти, той би аранжировал “Coming Back”. Ако Шопен беше инди изпълнител от 21-ви век, неговото най-известно произведение би било “Funeral”. Ако Астор Пиацола твореше днес, “Frozen” щеше да е най-танцуваното му танго. Ако на Бьорк ѝ предстоеше да дебютира, пилотен сингъл би ѝ бил “I’m So Blessed You’re Mine”. Ако Зондхайм подготвяше нов мюзикъл, той би включил “Foot Forward” и “Show Me” в него.
Ако някой средновековен пастор се озовеше някак в съвремието, той би изпълнил “Say What You Will” в катедралата на Кентърбъри. Ако Моцарт се съревноваваше днес със Салиери, малката му нощна музика би била “Lost Angel Nights”. Ако Джеф Бъкли беше преплувал реката, той щеше поне да продуцира “Friends That Break Your Heart.” Ако Майор Том беше астронавт от sci-fi сага, а не от “Space Odyssey” на Дейвид Боуи, той би пял “If I’m Insecure”, докато се приближава към безкрая… Но няма нищо условно в магията, която само един Джеймс Блейк създава и така надгражда великите в музиката. Той не твори спрямо мечтателно “ами ако”, а само със смело “хайде да”. Така се печелят/разбиват сърца.
Яна Пеева
Цуро
В джаза
Онзи ден (май) си говорихме със Симо, който ни разкрасява думите със зелено-лилавите визии на Teen Station, че да си бунтар в хаотична България означава да си поне малко сноб. Влиза в сцената Цветослав Цонев, познат като влогъра Цуро, но вече в ролята на експериментъл музиканта tsuro, който стои зад албума “В джаза”. С рими, разбираеми колкото тези на Гео Милев, и стари градски мелодии, каквито са вдъхновявали Пейо Яворов, Цуро става артистът елитист на градската култура на София от 20-те години на 21-ви век. Семпли от всякакви соц рекламки, пионерски песнички и леко плагиатстван джаз, баш ала българските 60-те, заглушават едни полу-разбираеми рими, израпирани с тембър, който прилича ха на Боро Първи, ха на Childish Gambino (Цуро вече и за дубльор на анимации ще го търсят с такива успешни гласови, неволни при това, имитации в резюмето).
За похлупак на супата от вкусове и звуци албумът завършва с нов микс на “дай месата”, който вече не звучи като гангстерски рап на ученик от Надежда 4, а като рекламната музика на новооткрит месарски магазин от Халите. Направо те хвърля в най-дълбокото на джаза без пояс… Така са газирани тези джаз-рап импровизации, че даже и Fanta започват да се чудят дали са сложили достатъчно въглероден диоксид в рецептата, та да може да продължават да се рекламират през Цуро. Стадиони надали ще пълни, ама някой и друг задимен хоремаг и квартална кръчма може и да преполови с млади сноби, които само заради аутротата на Цуро са се научили да слушат музика.
Яна Пеева
IDLES
CRAWLER
Не знам дали ще метна голямата бомба сега, но общото ми впечатление от 2021 е за особено несъбитийна година в музикалния свят. В 12-месечие, в което Адел направи завръщане без ново “Rolling in the deep” или “Hello”, а Били Айлиш порасна с публиката си и се радва на самотата си, някак си не може да накара хората да сочат календара с въодушевление. Та така и цялостния релеф от музикални равнища – нищо, което да узурпира радиостанциите на таксита и кръчми и да въвежда поредната революция на носталгизма или синтеза до по-кратки и от тикток формати. В такова изчаквателно време да те е гняв, че няма мейнстрийм. Или да се обърнеш към алтернативните, но истински гневни артисти.
Моето музикално откритие на 2021 бе пънкът, във всички класически и разградени модерни негови форми. Бесни сурови англичани с поливалентен инструментариум да искаш. Мога да изреждам редица малки пост-пънк формации, които открих от февруари до вчера, но всичко си започна от така любимите IDLES. До момента, в който вече бях абсолютно влюбен в неподправения им брутализъм и радостта като акт на съпротива, те бяха готови с четвъртия си „CRAWLER”.
За него феновете се оплакват, че експериментите и по-тихите, но дълбоки води не стигат, а че от бясната врява още няма пускане. Нова ниша на по-обхватна стилистика, която варира от преследващ тъмницата британски нюуейв до чисто крещене как животът е повече от прекрасен. А жанровите ограничения на врещящия анархо-нихилизъм, те отдавна се забелязват едвам дори с бинокъл. Пънкът в момента превърта нивата на музикалните етажи и IDLES са основен негов предводител. Само първичният израз на това вътре ще ни спаси от това да се надяваме на машините да изфабрикуват по-добро изкуство за нас. За да видите останалата част от личната селекция на Момчил, натиснете тук.
Момчил Бонев (ЦХЗУ)
Tино
Може ли да кажа нещо?
Подранил коледен подарък за феновете си направи певецът Кирил Хаджиев-TINO! „Може ли да каже нещо?“ е първата музикална рожба на изпълнителя. Текстът, звученето и гласът на TINO вдъхват на песните живот, сякаш картините от тях оживяват в съзнанието, а слушателят се потапя в бездна от емоции. И несъзнателно натиска replay-а за още и още… На пръв поглед тематиката е с Библейски елементи. С всяко следващо парче всъщност става ясно, че TINO се издига над ежедневното и дори свещеното, за да стигне до човешкото, чистото, поучителното, до истината. Но без да натрапва съветите си.
Както самото заглавие показва, изводите са оставени на слушателя. В помощ на TINO са Георги Минков-Gesha, Надежда Александрова-NICKA и Михаела Филева. 32-минутното произведение съдържа десет песни за любовта, живота, човешките връзки и перипетии. Албумът ясно и категорично заявява позициите на изпълнителя, докосва същността на слушателя, преобръща ежедневието, дори става отправна точка към по-доброто и осъзнато съществуване. TINO дава гласност на мнението и чувствата си, разкрива се чрез музиката и допринася за поддържането на високото ниво на родната музика. От нас остава единствено да го подкрепим!
Али Димова
The Marias
Cinema
Обръщайки поглед към инди поп сцената, тази година феновете на нео-соул музиката имаха много поводи да се порадват и да слушат впечатляващи албуми от изпълнителни като Little Simz, Rejjie Snow, Benny Sings. Един проект, който сякаш остана на заден план, бе дългоочакваният албум на The Marias – “CINEMA”. Вдъхновени от първоначалната точка в кариерата на дуото, Мария Зарадоя и Джош Конуей фокусират звученето на дебютния си албум върху филмова музика.
Минавайки през различни музикални сцени на драматизъм, утеха, нежност, “CINEMA” се усеща като един голям испано-английски филм, с оригинално звучене. Голяма роля в развиването на идеите за отделните песни играят филмите на Педро Алмодовар и Алберто Сорди. Една от силните черти на албума и на The Marias като цяло, е използването на латино елементи и преразглеждането им като им се придава ново поп звучене. С този си проект, The Marias поемат по свой път, експериментирайки със собствено звучене и уникален стил, който смесва поезия, кино, регетон и соул.
Васил Андреев
Звездолет
Запази ми място
Връщайки се отново към българската сцена, приятна изненада, която заслужава внимание тази година е дебютният проект на Звездолет. “запази ми място” носи лятното усещане за слънчеви дни, мързеливи следобеди и любовни срещи. Енергията на албума може да се сравни единствено с жизнерадостта, която момичетата носят при изпълненията си на живо, а феновете им могат единствено да се оплачат, че албумът не им стига.
Изпращайки годината с подобни дебюти, си пожелаваме в следващата да намерим още много такива и още повече албуми и сингли от вече познати и нови изпълнители.
Васил Андреев
Керана и Kосмонавтите
Урса майнър
През 2020 г. на родната сцена кацна същинското космическо чудо – групата „Керана и космонавтите“! Твърдят, че са от Пловдив, но сценичното им поведение, звученето и тематиката на песните навеждат на мисълта, че има нещо трансгалактическо. Освен вокалистката Керана, в състава на бандата влизат басистката Ели, китаристът Павел, Митака на барабаните, а Преслав и Бобчев са на саксофони. Първородният албум на групата носи името „Урса майнър“ (чудя се дали заглавието не е замислено да кореспондира с типичното пловдивско обръщение…) Слабо място в него няма! Като започнем с лиричната „Слаба силност“, през култовите „Е“ и „Не“, осмиващи консуматорското комерсиално общество и стигнем до безкрайно дълбоката и пораждаща редица заплетени мисли „Цех за сънища“, албумът предлага за всекиго по нещо!
Нежното крещене на Керана на фона на ритмичните барабани, секси саксофоните, беквокалите и баса на Ели, придружени с изтънчените китарни акорди са перфектни за начало, среда и край на деня, за самотни дъждовни обеди или топли вечери с любимите хора. „Керана и космонавтите“ разгневяват, разплакват, утешават, провокират, карат се, смеят ти се, но винаги и завинаги те завладяват. Раздават се за самотника със слушалки, за мацката с много грим и тонколонка, за срамежливите в края на залата, за танцуващите точно пред сцената… за всички! И винаги те карат да се връщаш за още! А това е само „Урса майнър“, представете си в „Урса мейджър“ за какви космически висоти ще става въпрос!
Али Димова
