Фотографията – свободата да се изразяваш

Теодора Георгиева (или Mood textures) е млад, но обещаваш артист. В това интервю с нея ще си поговорим за изкуството на фотографията, свободата да се изразяваш, вдъхновението, каузите и предстоящата ѝ изложба.“Не да гледаш, а да виждаш и да можеш да го предадеш.”

Кое те подтикна да започнеш да се занимаваш с изкуство?

Това, че съм по-емоционален човек, ме подтикна да творя още от малко дете и да се занимавам с най-различни неща – фотография, изобразително изкуство, танци. Изкуството за мен е ценно средство за себеизразяване и ми дава свободата да изкарам каквото искам от главата си, под каквато форма пожелая.

Съчетаваш ли изкуствата?

Опитвам се да намеря мост между снимането и рисуването и да ги смеся. Всичко в живота ми е изключително променливо, но през последните години фотографията е основното, с което се занимавам, затова рисуването остана на заден план. Може би откривам една специфична свобода в снимането, която не успявам да постигна, когато рисувам. За мен фотографията е свободата да се изразяваш.

Какво или кой те вдъхновява?

Вдъхновяват ме ярки цветове, книги, сънища, нови за мен места и преди всичко, разбира се – хора. Хората винаги са били основният обект на снимките ми.  Хората са изключително интересни и всеки човек има свое собствено излъчване, което винаги съм се стремяла да улавям в снимките си. Поведението, емоциите на хората, енергията им – това търся да запазя в един кадър.

Това означалва ли, че предпочиташ да снимаш повече хората, а не средата?

При мен често хората са следствие от местата. През последните години пътувах доста и попаднах на много шарени места, и съответно се запознах с доста различни хора. Когато пътувам, винаги искам да заснема лицата, които срещам по пътя. На всяко различно място хората имат свое различно ежедневие. Ако не си част от него и гледаш само през очите на турист, няма да го видиш.

А местата, на които обичам да снимам, зависят от това, което целя да постигна. Обикновено е на границата между нещо достатъчно семпло, че да не отвлече цялото внимание от човека, върху когото е фокусът, и нещо все пак атмосферно. Харесвам градските среди и природата и най-често снимам навън. Често просто тръгвам на разходка с този, когото ще снимам, и мястото само ни намира.

Върху какво най-често акцентираш в снимките си?

Много ме вълнува човешката красота и уникалност. Всеки, когото досега съм снимала, в моите очи притежава специфична, “негова си” красота и интересно лице. Държа на това човекът, когото снимам, да е себе си. Тематиките ми варират много – неща като това да си бунтар в днешно време, да си млад и свободен, да пътуваш, да си добър и най-вече това да си човек.

Мислиш ли, че изкуството трябва да има кауза?

Само по себе си изкуството не може да “решава световни проблеми”, но може да бъде нещо, което подтиква хората да са по-съзнателни и да спомага разпространението на важни послания. Когато една тема стане актуална, автоматично се отразява в изкуството през призмата на много различни артисти.

Искам да напомня на хората да ценят красотата си, това че са различни, и че точно това ги прави интересни и специални.

Откога снимаш?

Общо взето снимам откакто дядо ми ми показа аналоговия си фотоапарат и как се снима с него. Не знам на колко години съм била. Тъй като не бях достатъчно смела да снимам хора (била съм малко дете все пак), започнах да снимам играчки и да си създавам сама истории с тях.

Каква е разликата между това да снимаш на лента и това да снимаш дигитално?

Когато започнах да се занимавам по-сериозно с фотография, позабравих лентовия си фотоапарат и снимах дигитално. Когато снимаш с дигитален апарат, имаш набор от безбройно много кадри, които можеш да направиш с лекота, и това ти предоставя възможността да не мислиш чак толкова много по време на снимки. Снимането с аналогова камера ме научи да мисля повече за самия кадър. Това ми отвори вратичка и в дигиталното снимане – да спра и да помисля, да се заиграя с настройките, да си направя всичко така, както искам да бъде, за да не се налага след това да обработвам снимките.

Когато снимаш с дигитален апарат имаш набор от безброй кадри, които можеш да направиш и това ти позволява  да не мислиш чак толкова за самата снимка, защото знаеш, че можеш да нащракаш 500 и все една ще съвпадне с това, което си искал да направиш. Доколкото лентата ме научи повече да мисля за самия кадър.

Какви качества трябва да притежава тогава един фотограф, за да бъде той такъв, а не просто човек с камера?

Всичко идва от това да имаш око за нещата. Не само да гледаш, а и да виждаш.

Как си избираш да снимаш дадени хора ?

С повечето хора, които снимам, се запознавам на живо или чрез Instagram, което е платформа, в която повечето ог нас споделят предимно снимки на себе си и мога да видя до колко отпуснат пред камера е някой човек. Създавала съм страхотни приятелства покрай това, тъй че със сигурност го използвам и за възможност да се запознавам с нови хора. Търся хора, които могат добре да играят с визията си, да се чувстват комфортно в себе си и пред камера.

Ти дефакто освен зад камерата, заставаш и пред нея. От коя страна ти харесва повече?

Това самата аз да се поставям пред обектива ми, позволява да придобия опит как да напътсвам моделите си. Честно казано не мога да кажа, че имам по-любимо от двете, харесва ми да съм пред обектива също, но за момента се занимавам по-сериозно аз да снимам.

Откъде се роди идеята за изложба и как се стигна до втора ?

В един момент осъзнах, че искам да направя с всички тези кадри нещо, което е отвъд интернет. Спонтанно лятото реших, че искам да направя изложба, обаче беше дотолкова спонтанно, че го реших, след два дена обявих датата, която беше след още два дена, и изложбата всъщност се състоя. Идеята тръгна и в рамките на пет дена вече се случваше. Не исках да е просто изложба, а пространство, където да се съберат хора, които да общуват помежду си, а не само с мен.

Затова я направих в парка, опънах хамаци. Самите снимки висяха от прежди, които бяха окачени по дърветата и дори се получи нещо като мини фестивалче. В един момент, когато се огледах, всички си говореха и бяха налягали по земята, пиеха вино и беше супер яко да видя, че аз съм успяла да събера толкова много хора. Хубаво е да знаеш, че наистина има хора, които те подкрепят и ти се кефят, а че това, което правиш, е докоснало по някакъв начин някого, не е безсмислено.

Кога и къде е втората изложба?

Всъщност идеята за втора изложба тръгна директно от това, че отново исках да създам едно такова позитивно събитие. Обаче тъй като е зима, се свързах с Фабрика Автономия, които бяха така добри да ми осигурят мястото. Преди два месеца си говорих с другото момиче, което участва на изложбата с нейните картини – Ая (или още Цветен Полет).

Тя сподели, че също иска да направи изложба, и решихме да я направим заедно и да я направим в София. Надявам се този път да видя повече лица отколкото миналия и ще се радвам да попадна на нови хора. На изложбата ще има буркан за дарения, можете да дадете, колкото сърце ви дава.

А ако някой има желание да си купи принт или картина, ще има ли тази възможност?

Големите принтове и нейните картини ще се продават. Освен това ще има две малки будчици, където ще има умалени варианти на някои от снимките, които ще са на изложбата (те ще се продават), ще има стикери, Ая е направила ключодържатели и разни други работи. Тъй че да, ще има неща, които ще се продават, а хората, които просто искат да ни подкрепят, могат да оставят пари в буркана за дарения на артистите (събитието е с вход свободен, но всеки ще може да подкрепи мен и Ая, за да можем да развиваме изкуството си).

Много ти благодаря, очакваме с нетърпение изложбата! 

Моля, и аз благодаря 🙂

 

“Фотографията – свободата да се изразяваш” – От Мария Димитрова

Още истории за Фотографията и свободата да се изразяваш и  Изобразително изкуство,