Фотография – Кратки приказки за живота
Фотография или кратки приказки за живота. Тези кадри разказват истории за повредените ръце, които макар и с белези, понякога са част от нашия живот.
Тези истории бяха част от една училищна изложба, която пък беше заключителна работа на клуба по фотография на Испанската гимназия.
Като малки, спомням си, обръщахме дланите си и следяхме линиите по тях, като по дължината им най-често сравнявахме продължителността на своя живот. Разбира се, беше голяма чест да имаш най-дългата линия от всички деца в квартала и сякаш с това носиш и някаква отговорност, която тогава никой не разбираше. Сега, вече малко пораснали, си даваме сметка, че дължината на линията може би не е от толкова голямо значение, колкото това какво ще срещнеш по нея. Вероятно е нужна гледачка, за да ти разкаже повече за това, което предстои, но за да надникнеш в миналото е нужен само чифт очи. Да п(р)огледнеш.
Тук няма лица нито имена, има ръце. На различни възрасти, с различни занаяти, с различно минало. Не са безупречно гладки нито завидно изтънчени, но това е, защото държат тежестта на белезите, които ги правят необикновено красиви.
Тя е на 19, учи и твори. Не си пада нито по черно, нито по бяло, защото красотата на емоциите се крие в нюансите. Затова това е единствената цветна снимка тук. Ръцете й са така намацани, защото емоциите са кълбото прежда, за което не ти стига един живот да разплетеш, камо ли да изговориш. Затова го рисуваш върху себе си.
Той е заклет рибар от десетилетия. Артритът не му пречи да бъде от най-прецизните хора, които познавам. Умело прикрепя кукичката на въдицата, след това захранката и рибата непременно се залавя. С хирургическа точност откача спокойно рибата и я изчиства. Въпреки че ръцете му не са напълно здрави, той ги използва така, както най-добре му се отдава.
Той е кинезитерапевт и без капка съмнение твърдя, че върши чудеса. Ръцете му са минали през толкова чужди болки, че без да казваш, знае сам къде да натисне. Магии се вихрят в малкия му кабинет, в който понякога влизат по трима-четирима. А освен точните му предписания, лекува и доброто му настроение. Гарантирам, че около него се чува повече смях, отколкото „ох, много ме боли!“. Стотици, включително и аз, дължим благодарности, но както е написано на бележката на вратата му: „цветя и бонбони не пия“.
Тя се занимава с гравиране на скъпоценни камъни. Може би един от най-земните хора, които имам удоволствието да познавам. Създава изкуство в миниатюрни размери въпреки злополуката, която претърпява. Едната й ръка е оперирана, но това изобщо не я спира да вдъхновява и дарява красота със занаята си.
Тези истории бяха част от една училищна изложба, която пък беше заключителна работа на клуба по фотография на Испанската гимназия. Двигател на този проект беше Емануил Трейман – едно от големите имена на съвременната българска фотография. Помогна ни не само да си настройваме фотоапарата на manual и да снимаме във формат RAW. Всеки научи как да запечата своя поглед. Всеки научи да усеща емоцията, която иска да подскаже на зрителя. Всеки се престраши да натисне копчето на фотоапарата и да сътвори разказ за чувствата на момента.
Защото фотографията не е само да щракаш и да чакаш чудото само да се случи. Това чудо си го измайсторяваш сам и влагаш посланието в снимки. Едни ще омагьосаш с едно просто клонче, други няма никак да впечатлиш. И това съвсем не трябва да те натъжава.
Поуките, които тези снимки носят, ще оставя да довършите сами. Защото вярвам, че всеки от нас е способен да стигне до различни изводи. А именно тези различия ни дават още поводи за размисъл.
От София Аспарухова
